ПОЛУ-СЕБЕ СИ

И такава -

полу-оцеляла,
полу-смислена,
полу-усмихната,
полу-вярваща,
полу-дишаща,
полу-искаща,
полу-падаща,
полу-ставаща,
полу-тичаща -
продължавам.
Но вече
полу-себе си...
полу-тебе.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЗАВРЪЩАНЕТО

Оказах се силна.

Продължих, когато крилете ми бяха строшени,
и всеки милиметър летене беше изтезание.
Упорито гледах напред, макар че от тъмното
очите ми не вярваха на себе си.
Изправих премазаното си тяло
и направих отново място на душата си.
Почистих я нежно, когато се върна.
Измих я. Превързах й раните.
Лекувам я. Лекува се.
Само бавно зарастват нозете й,
разкъсани по пътя обратно,
когато е вървяла към мен,
а краката й упорито
са я връщали
към теб.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ВЪРНИ МИ ВСИЧКИ ПИСМА

Върни ми всички писма 

с изписаната ни обич,
с прошепнатите сълзи
и с яростната ни нежност,
с дръзките ни копнежи
и с думи - живо докосване,
с взривяващи многоточия,
с плахи надежди за вечност.
Върни ми всички писма.
Адресът няма значение.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

НЕ ПОМНЯ

Не помня - забравих как ти ме обичаше

Помня само как аз си останах момичето,
дето влезе във теб през очите ти
и повече не потърси изхода.
Не помня - забравих как ти ми говореше.
Помня само как запалих от думите огън,
хвърлих в него душата си - също и твоята,
и през ум не ми мина да се пазя от болката.
Не помня - забравих как ти ме докосваше.
Помня само как исках още и още
от онези безкрайни безпаметни нощи.
По жарта ти пристъпвах - дръзка и боса.
Не помня.
Забравих.
Не искам да зная.
Няма нужда от отговори
щом няма въпроси.
Оказа се толкова лесно.
И просто.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

СВИКВАМ

Полека-лека свиквам да те няма.

Не зная колко време ще отнеме,
но виж, че се затвори вече раната!
И виж, че не остана даже белег.
И виж, че вече рядко те сънувам.
И виж, че мога пак да се усмихвам.
И виж, че вече виждам, чувствам, чувам..
и те забравям.
Виждаш ли как свиквам?

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ИМАМ ОТ ТЕБ

Имам от теб по кожата си.
Мина толкова време, а още
с длани откривам твоите -
на местата, където последно
ме изгори за "сбогом".

Имам от теб по миглите -
сол, която не се отмива.
Понякога залютява
и присвивам очи.
И тогава проблясваш -
все едно си останал.

Имам те още по устните - думи,
спрели преди изричане
и застинали миг преди
да прошепнат -
много тихо -
"обичам".


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

КОЯТО И ВРАТА ДА ОТВОРЯ

Която и врата да отворя,
вече не ме вълнува истински
какво има зад нея,
ако знам, че ти няма да си там.
Несправедливо е към тези,
които са чакали да чуят
точно моите стъпки.
Искам да мога да направя някого щастлив,
но ще мога чак когато науча щастието си
да не зависи от теб.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

РАЗМЯНАТА

Знам, че времето не лекува
и не го пуснах да вилнее наоколо.
Счупих стрелките му - нека тъгува,
нека му е отчаяно и самотно.
Нека му се вкаменят колелцата,
нека не знае как да се свие
така, че да понесе тишината.
Нека и то се моли за милост...
Нека.

А аз? Размених си сърцето
срещу книга за спомени.
И я прочетох.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

МЯСТО ЗА ЕДИНСТВЕНИ

Упрекват ме, че никога не поисках
да ми отредиш правилното място в живота си.
Че допуснах всички да бъдат по-близо до теб,
отколкото бях аз.
Че ако изобщо идваше моят ред,
то беше когато ти самият
влизаше на онова място - много навътре -
където живеят единствените за теб.
И там бях единствено аз.

И сега съм, но е много самотно.
Боли те да влизаш.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

И ДАЖЕ СЪМ СПРЯЛА ДА МИСЛЯ ИЗОБЩО

И когато съвсем съм спряла да мисля за теб,
и даже съм спряла да мисля изобщо,
няма болки, няма въпроси, добре съм,
няма нищо от вчера, няма нищо за после...
Някой, дето не знае,
че вече не сме,
ме попитва как сме.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

КАЗВАХ ТИ, ЧЕ СИ АНГЕЛ

Казвах ти, че си ангел -

отговаряше ми, че си паднал.
Не съм разбрала правилно, явно,
а се втурнах да ти помагам да станеш.

Сега знам какво си ми казвал,
но докато аз те докосвах,
ти светеше
в бяло.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ДО СЛЕДВАЩАТА СРЕЩА

http://youtu.be/OS0Tg0IjCp4

Не НИ забравяй - до следващата среща. Моля те.
Не НИ превръщай в дълбоко затрупани спомени.
Страдай всеки ден ако трябва - понася се болката,
но не се лекувай, повтаряйки "Сбогом".
Оцелей за едното "Довиждане". Моля те.
Да си кажат всичко нашите погледи -
кога и къде ще СМЕ пак, и за колко.
После - всеки по пътя си.
Среща - горе.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЗА УСМИВКИТЕ

На снимките съм усмихната,

защото когато не можеше
дори да помръдне лицето ми,
светът ме изхвърли от себе си.
Това е - светът ни дресира -
понякога много безмилостно,
понякога малко насилствено.

Научих се да се усмихвам.
Понякога - даже наистина.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

НАМЕРИХ СЕ

Край себе си бях дълго трупала 

сегашни неща за бъдещето - все неотложни,
усмивки - защитни или воюващи - но хубави,
победи и загуби - дребни. За спомен.
И само една любов – троха, ако се загубя.
Веднъж - и аз не знам как е възможно -
се погледнах отвън. Обаче ме нямаше.
Вкопчих се в любовта - огромна по спомени.
Да ме вдигне - да надникна отгоре. И паднах.
Натроших се, но някак успях да стана.
С нокти срутих стените. Разчистих. Намерих се.
Дълго събирах и подреждах останките.
И сега за из път имам само себе си.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

ПИША ТИ ПИСМО

Пиша ти писмо.

По-лесно е, отколкото да ти го кажа.

Останах дълго зад вратата, която ти затръшна.
Така и не се опитах да я отворя.
Мисля, че чаках да се върнеш - исках да ме намериш там, където ме беше оставил. Страхувах се, че ако изляза, може да се изгубим завинаги.

Мина толкова време, че вече дори аз съм забравила къде съм и защо.
В тишината на дългото чакане наскоро започнах да различавам далечни, смътно познати звуци. Днес някои от тях бяха толкова близо, че успях да ги разпозная. Бяха звуците на капки дъжд - толкова отдавна не беше валяло! И знаеш ли, може би утре ще се опитам да открехна вратата. А след още ден дори ще изляза под дъжда. После ще чакам слънцето, за да ми направи дъга.

Пиша ти, защото искам да знаеш, че ще оставя вратата отворена. И че ако не ме намериш когато се върнеш, значи съм си спомнила как се лети.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЗАБРАВЕНО

Мисля, че вече съм те проумяла, разбрала, преживяла, надживяла и забравила.

В мигове на еуфорична самоувереност си казвам, че даже не те е имало.

Че всичкото просто си го бях измислила,а ти просто се беше подчинил на измислицата ми.

Но в чужда измислица невинаги е комфортно.
Затова бягаме от такива места.

Всичко е ясно и логично. Вече съм голяма и мога да се справям с истината.

Ето, дори тази сутрин първата ми мисъл пак беше,

че съм те проумяла, разбрала, преживяла и надживяла.

И забравила.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

ЗНАМ ТОЧНО КАК

Знам.

Знам точно как се събуждаш.
Как си се научил да обръщаш гръб

към моята половина на леглото

преди да отвориш очи.

Как стоиш под душа по-дълго от нужното

сякаш може да отмие нещата,

които ти не можеш.

Как после - само за част от мига -

търсиш още едно отражение в огледалото.
Несъзнателно.

Как препичаш – автоматично -  две филийки,

как включваш машината и правиш първото кафе.

И точно когато ще правиш второто

си спомняш.

И изключваш машината.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Снимка: Франциска Димитрова

ТИ НЕ БЕШЕ САМАТА ЛЮБОВ

Ти не беше самата любов.

Любовта само те беше взела на заем.

Беше взела насмешливата усмивката на очите ти,
а също и онази взривяващата,
дето срутва всичко наоколо,
и оцеляваме само ние - изненадани.
 
И начина, по който тръскаш глава,
сякаш да заявиш, че си прекалено свободен,
за да си влюбен.

И начина, по който ръцете ти се движат,
сякаш ваят тялото ми,
дори когато си твърде далеч за докосване.

И беше взела твоята жега и глада, 
който остава след нея, 
завинаги.

И невъзможността после да вкуся от друг.
И безразличието, което остава, ако все пак опитам.
И срама, че не искам да го погледна в очите.

И беше взела твоите думи.
И начина, по който сякаш не вярваш,
че това си го казал ти,
и се опитваш да се върнеш към себе си,
но вече не си там, където си бил преди мен.

И начина, по който си тръгна като осъден -
объркал сбогом с обичам те.

Ти не беше самата любов.
Тя само избра теб, за да ме научи,
че любовта започва след като свърши.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

РАЗЛЮЛЯ СЕ ПОД ТЕБ ТРОТОАРЪТ

Разлюля се под теб тротоарът, 

по който вървеше на тръгване.

Сякаш стълба въжена стара,

дето иска да се изтръгне

от стъпките ти безнадеждни

и да се скъса завинаги.

Оттогава след тебе гледам.  

няма бъдеще, няма и минало -
само място самотно, където

преди няколкостотин години

още имаше наша пътека,

но по нея ти си замина.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Снимка: Франциска Димитрова

ПРИСЪДА

Мълчиш - като присъда.

Като стъкла в очите.
Като вързване в ъгъла.
Като игли под петите.

Като стискане на гърлото.

Като отрова по вените.
Като дълбоко измръзване.

Като на клада горене...

Няма трагедия.
Няма дори драма.

Само присъда - за двама.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Илюстрация: Drawing by Tiffany Rios

КАК ДА ЗНАМ

Как да знам грешка ли беше,

че не тичах след теб, докато те стигна,

че не виках след теб, докато ме чуеш,

че не спях на прага, докато ме пуснеш,

че не търсех очите ти, докато ме видиш,

че не те докосвах,  докато ме усетиш.

Че не дойдох, когато не ме викаше
и не останах, когато не ме искаше,

за да ти дам, каквото не очакваше.

Как да знам?

Не разбрах какво пише в очите ти –

Ти просто не ме погледна.

А и аз не надникнах.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ХАЙДЕ ПРОСТО ДА СЕ РАЗХОЖДАМЕ

Хайде просто да се разхождаме. 

Да си говорим без да ни става горещо от това, че сме близо.
Да не си позволяваме неизречени мисли.
Да не чуваме премълчаното.
Да не си гледаме устните, когато говорим.
Да не допускаме необясними тръпки.
Да не си правим спомени за после.
Да не поискваме.
Да не очакваме.
Да си се радваме просто така, без сърцебиене и без пеперуди.
Да се държим за ръце, само ако някой от нас се подхлъзне.
Да се прегръщаме, само ако някой от нас залитне.

Хайде просто да се разхождаме.
Аз ще успея.
Ти можеш ли?


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЛЮБИМИ СА МИ...

Любими са ми есенните утрини. 

Уж слънчеви, а трябва топъл шал
или прегръдка, за да са уютни,
за да потънеш в аромата зрял.
Любими са ми - слънчеви и хладни.
Отсрочка - за пресяване на спомени.
Подарък - за забравяне на рани.
И време да се влюбиш през октомври.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

АКО ПОСЕГНА, АКО ТЕ ДОКОСНА

Ако посегна, ако те докосна, 

ако - мълчейки - разкажа ти всичко,
ако ме слушаш с очите и после
ти ми разкажеш всичко с очите.
Ако ме вкусиш, ако отпиеш,
ако не ти се сторя тръпчива.
Ако когато заспя ме завиеш,
без да поискаш да си отидеш.
Ако те видя щом се събудя,
ако помисля: "Дано да е истина!",
ако си кажа: "Дано да е чудо!",
ако поискам да те поискам...
Как да сме сигурни, че не сънуваме?

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

СЛЕД ДЕН ТАКЪВ, ПОИСКАН ЗА СБОГУАВНЕ

След ден такъв, поискан за сбогуване,

(сбогуването, трудното, което
в очакване на чудо все отлагах),

стопих онази нишка към сърцето ти,
затрупах онзи спомен за душата ти.

След ден такъв, поискан за сбогуване,
очите ми ще спрат да виждат твоите.

Ръцете ми ще спрат да те жадуват.

И няма да сънувам, за да дойдеш.

И няма да мълча, за да те чувам.

И няма да ми трябва вече чудо

след ден такъв, получен за сбогуване.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

УМОРИХ СЕ ДА БЪДА РАЗУМНА

Уморих се да бъда разумна,

да дърпам юздите на огъня си,
за да не си помислиш,
че ще лумне пожар,

да спирам смеха си
точно на ръбчето
преди да решиш,
че съм опасно влюбена,

да укротявам ръцете си
точно преди най-нежното докосване,
за да не се уплашиш,
че са пристрастени,

да се усмихвам,
когато най-много ми се плаче,
за да не ти се стори,
че те упреквам,

да си тръгвам,
когато най-много искам да остана,
за да не се почувстваш
в плен...

Уморих се. 

Някой ден с някого ще съм себе си.
Но сега дърпам юздите.
Спирам смеха си.
Укротявам ръцете си.
Усмихвам се.
И си тръгвам.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ПИХ КАТО ЖАДНА

Пих като жадна от твоите устни. 

Пих като трескава.
Пих като луда.
Пих и избягах.
Уплаши ме чувството,
че ще си сън.
Че ще се събудя. 

Бягам, но - пила веднъж - ще се върна.
Капки от теб
из кръвта ми
препускат.
Пих.
Но съм жадна
и бродя из тъмното -
някъде там
бяха твоите устни.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

МАЛКО НЕ-ЛЮБОВНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Мразя да съм влюбена. И мразя

да не знам къде ми е главата.

Дреболия, дето си ми казал,

с дни да ми се рови из душата.

Мразя нежността ти да издига

в полет пеперуденото ято,

дето аз старателно приспивах,

докато не знаех,

че те чакам.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

ТОЛКОВА СЕ СТРАХУВАХ

Толкова се страхувах, че с времето

ще ми избледнеят чертите ти,
ще спре да прескача сърцето ми от погледа ти,
ще се изтрие вкусът ти от сетивата ми,
ще ми изстине кожата от докосването ти,
ще ми утихне тръпката, че сме били.

Страхувах се...

Но всъщност сега съм свободна.
А свободата е
когато се случат всичките ти страхове
и няма вече нищо страшно.
И няма вече
нищо.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЗАЩО ПРОСТО НЕ МИ ПРОСТИШ?

Защо имам чувството, че ти изневерявам, 

когато се усмихвам на някой друг,
който се усмихва на мен? 

Че късам на парченца нас,
когато приемам парченце от плахо щастие,
предложено ми от някой друг.

Че изтривам цветовете на нашите снимки,
заставайки за снимка
до рамото на някой друг.

Че изпепелявам нашите стихове,
когато някой друг
влезе в моите.

Защо имам чувство за чувства,
които отдавна и насила
изгорихме на клада?

Защо просто не ми простиш,
че си ме обичал и че не можеш
да ме забравиш?

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

КОЛКОТО ПОВЕЧЕ

Колкото повече ме болеше,

толкова по-сухи ставаха очите ти
и по-равно течеше реката
на душата ти.

Колкото повече питах и виках,
толкова повече гласът ти заглъхваше
и потъваше в тишина непрогледна
душата ти.

Колкото повече търсех пътека към нас,
толкова повече ти срутваше
пътя към мен
и към душата си.

За какво ти беше да си толкова силен?
Аз угаснах. Ти оцеля.
А душата ти?


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЗНАМ КОЛКО Е КЪСНО

Момчето, което ме гледаше тайно, 

а аз тайно не го и поглеждах,
сега ненадейно пред мен се изправи -
усмихнат, небрежен и нежен.
И каза неща, за които мълчахме
през всичките много години.
Отвън онемях, а отвътре заплаках.
Знам колко е късно.
Прости ми.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЗА ОНОВА КИСЕЛО ГРОЗДЕ

Напоследък се бях размислила за едно грозде, дето преди много години толкова ми хареса и толкова го исках, а ми беше толкова забранено.... И можех само да си казвам, че е кисело.

Много кисело.

Постепенно си забраних да минавам край него, да си мисля за него - дори не вдигах очи да го погледна.

През последвалите години често си го спомнях и си казвах, че е трябвало поне да се опитам да го опитам. И дори се чудех какво бих направила сега. Бих ли се протегнала да откъсна? Бих ли посмяла да опитам вкуса му?

Понякога затварях очи и се виждах как откъсвам едно зрънце и с нещо като целувка лекичко опитвам нектара му... Когато много се размечтавах, насила отварях очи и продължавах умело да заобикалям многото забранени изкушения.

Но Животът има изненади дори за най-опърничавите, дето не посягат към гроздето. След време им го поднася като вино!

Сега държа чаша безценно вино - ръцете ми се страхуват да не разлеят дори капчица, а очите ми не могат да се наситят на цвета му. Дори се страхувам да отпия.

Обаче ще спра да треперя и няма да избягам отново.

Ще го погледна в очите.

Ще го изпия.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова