Ден след ден изчегъртвам
от
малкия храм на душата си и последните щрихи, с които
бях изрисувала крехките му стени.
На всяка стена беше ти.
И боли, но не спирам...
Пробвах просто с невиждане,
но те виждах дори,
когато не гледах навътре.
Пробвах с измиване,
със напиване,
с яростно търкане,
дори с подобие на обичане.
Понякога ми се струваше,
че избледняваш.
Празнувах
уплашено,
пиех - от собствените си сълзи -
наздравица за сбогуване.
Но после открих, че просто
пиех - от собствените си сълзи -
наздравица за сбогуване.
Но после открих, че просто
си се пропил по-дълбоко.
Пробвах с писане –
да изтечеш през пръстите ми,
да те затворя в думи
и никога повече да не те чета.
Но открих, че те знам наизуст,
като първо стихче от детството,
което не се забравя.
Накрая реших -
ще изчегъртам с нокти
и невидимото дори.
Ти кървиш - аз не спирам –
Пробвах с писане –
да изтечеш през пръстите ми,
да те затворя в думи
и никога повече да не те чета.
Но открих, че те знам наизуст,
като първо стихче от детството,
което не се забравя.
Накрая реших -
ще изчегъртам с нокти
и невидимото дори.
Ти кървиш - аз не спирам –
всеки ден, още щом се
пробудя...
Но знаеш ли, изтощена
открих,
че нощем пак те рисувам.
че нощем пак те рисувам.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА
МИ
Надя Костова
Photo: Franziska Dimitrova
Photo: Franziska Dimitrova