ДОКАТО

Докато шумно съм пърхала

и цвърчала щастливо,

ти си мечтаел за тишина, но...

За какво ти е тишина,

ако няма с кого да я слушаш?

Докато съм залитала от шемет,

от радост, от обич,

ти си мечтаел за равновесие, но...

За какво ти е равновесие,

ако няма кого да укротяваш?

Докато съм била облачна

и съм превалявала,

ти си мечтаел за слънце на тиха поляна, но...

За какво ти е слънце,

ако няма кой да ти прави сянка?

Докато съм била аз,

Ти си мечтаел за друго, но...

За какво ти е друго,

когато на дълбокото

всъщност мечтаеш за мен?

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

СНИМКА: PIXABAY

СПОМНЯШ ЛИ СИ #1

Спомняш ли си как всеки път 

в няколко дни събирахме живота си заедно

и нежно го пускахме през себе си.

Струваше ни се плашещо крехък 

и внимавахме да не изпуснем някоя минутка.

Спомняш ли си как всеки път 

в няколко нощи преминавахме през любовта 

като през могъща стихия, в която се втурвахме, 

гледайки я дръзко в очите 

и от която не искахме да излезем 

дори, когато тя се опитваше 

да се отърси от нас. 

Спомняш ли си как всеки път 

и навсякъде, където отидехме, 

заваляваше дъжд, 

а ние си купувахме поредния шарен чадър - 

не защото се страхувахме от дъжда, 

а защото искахме да се целуваме под дъга. 

Спомняш ли си как всеки път, 

когато се окажехме на някой влюбен мост, 

завързвахме целувки вместо катинарчета - 

и вярвахме, че пред очите на вселената 

там сме се "сключили" завинаги. 

После пиехме шампанско 

и аз се напивах от първата глътка 

и тогава се осмелявах да ти призная, 

че цял живот съм се страхувала 

от обвързване -

не за друго, 

а защото би ми попречило 

да се обвържа с теб, когато те намеря. 

Спомняш ли си усещането да ме обичаш 

повече 

от себе си?

Спомняш ли си усещането да те обичам 

повече 

от себе си?

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

ИСКАХ ДА СПРА, НО...

Исках да спра, но пътеката тръгна под мене

и сама ме поведе – не искам да знам накъде.

Понякога само през рамо назад се оглеждам –

покорена притупква душата, съзирайки теб,

но после прибира в дълбокото всяко вълнение.

Приглажда косите, изтрива последна сълза,

Усмивки рисува на мястото на крилете си.

И приема за щастие самотната си свобода.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

НАУЧИ МЕ НА ТОЛКОВА

Научи ме на толкова обичане,

че сто живота няма да ми стигнат

по своята пустиня да се скитам -

безцелна, безразлична и безименна.

И сто живота няма от водата

на твоите оазиси да пия.

И няма да изгарям от слънцата ти,

и няма да потрепвам пред стихиите.

Бронирана от толкова обичане –

едва след сто живота ще приседна,

но дотогава ще съм те изписала

по всяка песъчинка на вселената.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Franziska Dimitrova

ГРЕШКАТА #2

За теб бях готова да спра да летя –

защото разбрах, че всеки мой полет преди теб

е бил за да открия къде ме очакваш.

А вече не бързах за никъде.

За теб бях готова за спра песента си

и само да слушам твоята – онемяла.

Защото разбрах, че всичко, което съм пяла,

е било само за да ме чуеш отнякъде някак си.

А вече не зовях никого.

За теб бях готова да спра да рисувам с думи -

защото разбрах, че с тях съм рисувала карта,

която да носиш до сърцето си, докато ме търсиш.

А вече се чувствах намерена.

Сега съм с криле, отвикнали да летят,

със струни, отвикнали да трептят

и с думи, отвикнали да рисуват.

Но ти си търсел точно това,

което престанах да бъда,

за да бъда твоя.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

САМО МЪДРИТЕ...

Само мъдрите имат право на обич.

На всички останали ни се дава любов – и пак, и пак...

До научаване на урока, че което желаеш твърде силно, го имаш за кратко –

ако не се научиш да го освобождаваш и да СЕ освобождаваш от него.

Притежаваното живее кратко.

Свободното е завинаги.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

НЯКАК ЛЕКО ВСТРАНИ ОТ ЖИВОТА

Някак леко встрани от живота, 

на крайпътна скала си почивам.
Зад гърба ми сърдито клокочи
избледнявайки моето минало.
Покрай мен профучават любови -
чак ме блъска в носа аромата им.

А в косите ми шеметни спомени

вързват вятър и бягат на ято.

Ситен прах подлютява очите ми –

пепелта на любимо докосване. 

Нямам болки, но все пак съм жива -

просто леко встрани от живота.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay