"Когато тръгвах към теб, исках да остана завинаги.
Не бях такава преди. В безкрайните години, през които те чаках и търсех, и търсех, и търсех... - в тези толкова много години бях станала твърда и неспособна да принадлежа. За теб си мислех, че съм те нарисувала по спомени, и че спомените ми са били нарисувани по желанията ми. Затова смятах принадлежността си към теб за нереална, но точно тя ме имунизира срещу времето и гравитацията.
Когато те намерих отново, времето се втурна през глава и земята здраво ме придърпа към себе си, но точно в този момент открих, че мога да летя.
И когато тръгнах към теб, си пожелах да остана завинаги.
Дойдох и докоснах всичко твое, за да те направя дом за душата си.
Оставих себе си по теб, по въздуха, който дишаш, по дъжда, който те мокри, а ти ходиш без чадър, за да ме усещаш.
Пуснах на воля косите си, водопадите на смеха си, нажежената си нежност... Исках да ти подаря всичко свое.
И сега - където и да съм - всъщност трябва само да се обърнеш внезапно и ще ме видиш. Може бързо да се стопя, но ако затвориш очи, ще продължиш да ме виждаш. Ако притихнеш - ще ме чуеш. Ако вдишаш дълбоко - ще доловиш парфюма ми. А ако заплачеш, ще усетиш вкуса ми.
Аз всъщност останах.
Обичам те."
Из "Писма по време на любов"
Няма коментари:
Публикуване на коментар