Минаха толкова сезони,
докато разбера простите им истини:
Пролетта е, за да събудиш сърцето си,
да докоснеш новите жилки,
които то пуска в душата ти...
И да погалиш новите стръкчета,
които ще заявят, че си жива...
И да целунеш новите цветове –
пищни като непокорни коси
върху раменете на красавица.
Лятото е, за да дръпнеш нетърпеливо
кръшните струните на душата си,
да погалиш възторжено новата й музика
и да пееш лумналата й песен –
пищна, като непокорни вълни
в нозете на красавица.
Есента е, за да докоснеш плодовете
на узрялата си душа
и да погалиш аромата им сладостен,
и да целунеш любовта –
пищна като пожара на влюбен
по кожата на красавица.
Зимата е за да запееш
тиха приспивна песен
на душата си - щастлива и морна –
и да я приспиш – доверчива –
в уюта на нечие влюбено рамо,
до пролетта.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
