До човека, дето не пише писмата,
които вече
отдавна не чакам:
след теб намразих
пощенските кутии,
в които любовта по
навик се криеше.
И намразих
трепетното късане на плика
и думите, които
от него бликваха.
Идват и си отиват
невидими пощальоните.
Въздишките ми –
предишните - се разкъсаха в клоните.
И тъй минавам
покрай дома на писмата –
безсмислено силна,
хладнокръвно неплачеща,
дори усмихната –
без прорязващи спомени
за някакви си
любови огромни.
А ти, човеко,
дето не пишеш писмата,
които всъщност отдавна не чакам -
и ти ли вече не
можеш да плачеш?
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ