КАК ДА ЗНАМ

Преди да ме срещнеш,

си ме бил нарисувал.

Точно същата.

Аз пък те бях изсънувала –

много пъти.

И все към съня си се връщах.

Но мислех, че ти там живееш

и будна нищо не търсех.

Как да знам,

че наяве се виждаш

през усмивка,

а не през сълзи?

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

ПРЕМИЕРНО

Съвършено се движим -

подобно на песен и танц.

Аз пея - ти извайваш телата ни.

Нито ти знаеш

какво ще изпея,

нито аз знам

накъде ме повеждаш.

Съвършено се движим!

И уж е за първи път,

а сякаш така сме родени.
Съвършено е новороденото.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

СЛЕД ЛЮБОВТА

От всичко най-много ми липсва

да мога да кажа на някого "Обичам те"

и цялата да съм в тези две думи...

А той да ги приеме сякаш това е

най-хубавото, което е чувал -

и да го разтърсва винаги

като за пръв път.

И да знае, че това му е

най-истинското в този живот.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

ОЦЕЛЯХ, ОСЪЗНАХ, ОБЕЩАХ

Оцелях,

но голямата част от сърцето ми

днес я няма

и трудно живея с остатъка.

Уж съм същата –

и понякога даже просветвам,

но е огънят друг

и светлината ми.

Осъзнах,

че така ще е чак до след края

и тогава ще мога

пак да те търся.

Дотогава всеки ден ше те пиша –

по малко,

докато още те помнят

пръстите.

Обещах 

на душата си

да се усмихвам –

По усмивките щели сме

да се познаем.

Аз пък мислех,

че ще си помним очите...

Все едно. Тръгвам.

Моля те, 
не забравяй.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

ПРЕДИ ДА СТАНА ДОМ ЗА ПЕПЕРУДИ

Събудих се и раната я нямаше.

От белега й тънък лъч

проникваше навътре,

в най-скритото ми ъгълче

и правеше пашкул

около теб и любовта –

прегърнати и свити на кълбо.

Не я буди. И ти не се събуждай.

Ще мине доста време

преди да стана дом за пеперуди.

ПЪТЕЛИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

НАЙ-ТРУДНОТО ИЗКАЧВАНЕ

Най-трудното изкачване започнах, когато вече мислех, че съм стигнала.

Прилепнала към стръмното, споила се със всяка песъчинка по трасето, увисваща на всяка тънка клонка с яки корени, която дава време за намиране на местенце за следващата стъпка...

Единствено намирах сили в приближаването към ръба, след който щях да си почина... Щях да пия роса и да се оставя за малко на милувките на вятъра и слънцето. Щях да отпразнувам тихичко достигането на целта. Щях да погледна само за мъничко надолу и назад - да се сбогувам с това, от което идвах. И най-после щях да продължа по равното. Щях, но...

Когато се изкачих, видях, че полянката е малка, а пътеката къса – толкова, колкото да ме заведе до следващото изкачване.

Тогава ме разтърси прозрението, че чудесата се случват, когато спреш да ги очакваш. Поех си дъх, изчистих се от излишни трепети и сякаш олекнах. После направих първата от следващите крачки.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

ЕДВА ПОСЯГАМ

Едва посягам към щастие,

в което те няма. 

Чиито ръце ме изгарят, 

докато твоите ръце са тъжни и празни.

Чиито очи ме изпиват, 

докато твоята жажда остава завинаги.

Чието сърце догонва доверчиво ритъма на моето,

докато твоето прескача от самотен миг

към дълбоко заровен спомен.

Страхувам се

от щастие, в което те няма. 

Но ще погледна страха си в очите -

всяко щастие заслужава да бъде изживяно. 

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

... И ТОГАВА СИ КАЗАХ...

...и тогава си казах:

„Момиче, стига!

На душата й трябва обич,

на душата й трябва притискане

до премала –

до невъзможност за теб да плаче –

дори да иска.“

Ликуват тичинките на ръцете ми,

дори сърцето притупква с радост.

И пак съм онова, високото цвете.

И пак ме има.

И пак съм млада!

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

ИМАМ #1

Имам

толкова много за даване,

че се пръска ноколо

като камъчета изпод бягащи стъпки.

Толкова много камъчета, 

че едно да попадне в сълза,

ще направи вълни,

които ще събудят други вълни –

и всичките ще са мои...

И все някога една моя вълна ще открие

точно твоите пръсти,

когато си изпуснеш ключа в локва

и се наведеш да го вземеш.

Ще се огледаш мимоходом в локвата

и ще видиш, че приличаш на мен.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Снимка: Франциска Димитрова

ДЕВЕТ ХИЛЯДИ

Открих

девет хиляди пъти „обичам те“

в девет хиляди скрити писма.

Бях забравила как да те сричам,

да те пиша и да те броя.

Девет хиляди въглена в огъня –

девет хиляди клади за вещици.

Само писък след тебе си спомням –

на разкъсваща дните си грешница.

Девет хиляди пъти се вричах –

девет хиляди пъти горях.

С девет хиляди пъти „обичам те“

девет хиляди пъти умрях,

девет хиляди пъти се вдигнах

от пожара ти. 

И полетях.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

ПЪРВОАПРИЛСКО

Не те обичам вече. 

Май никога не съм.

Дори не съм те срещала 

от месеци на сън.

За тебе не тъгувам. 

Забравих как обичаш,

Забравих как целуваш. 

Забравих как се вричаш.

Усмивка се прокрадва 

в очите ми пресъхнали.

успях да те забравя.

Научих се да лъжа.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

ОЦЕЛЯВАЩА

От размер на зрънце –

до размер на вселена -

непокорна душа

приютена е в мене.

С всяка болка расте,

с всеки удар по-здрава е.

Има буйно сърце –

вироглаво и вярващо.

Има смях на момиче 

и разбити колене.

Няма страх от стрелките

на измамното време.

Тя едничка във мене

оцелява, когато

онемяла приседна –

любовта да изпратя.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

СНИМКА: PIXABAY