МЯСТО, В КОЕТО СЕ ВЛЮБИХ

Едно пътуване ме отведе на място, в което се влюбих.

За мен мястото се оказа портал във времето и внезапно пак бях пърхаща, любопитна и прелестно неопитна. Във всеки миг можех да се върна в настоящето, но не исках.

Все пак в един момент избягах, защото винаги така правя, когато нещо ми стане твърде скъпо. Изчезвам, докато не съм станала зависима.

Сега знам, че има такова място и пак ще отида, но внимателно ще дозирам пътуванията си - не искам да се объркам и да остана в някое друго време.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

КОЛКО ВРЕМЕ МЕ Е НЯМАЛО?

Хубав ден беше! Сякаш целият свят се беше наговорил да ми се усмихва. Гледах хората с широко отворени очи и толкова ми хареса да виждам как се стопява мрачното им настроение, и как неочаквано за себе си решават да тръгнат с мен накъдето съм тръгнала - някои за да ми помогнат, други просто за компания.

Светът се е променил!

Колко време ме е нямало???

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ДОКАТО ЧАКАМ, ПРОСТО ЖИВЕЯ

Животът има скоростна, нормална и бавна лента.
Преди бях в скоростната – всичко се случваше толкова бързо, че дори не осъзнавах кое, кога и защо се е случило, и как се е превърнало в спомен. Радостите идваха и си отиваха бързо и аз лекомислено ги оставях на собствения им ритъм. Болките връхлитаха и пробождаха дълбоко, но от бързане нямах време да осъзная, че съм ранена – и то лошо.

После внезапно, без предупреждение, вихърът ме захвърли в бавната лента. 
Промяната ми беше непонятна.  Отне ми време, докато осъзная, че там нямам шанс да се затичам. Краката ми тежаха, едва повдигах клепачи и звуците ми изглеждаха деформирани. Мислех си, че съм попаднала в гъсто и отровно блато. Старите рани се отвориха и започнаха да болят - бавно и безкрайно – и аз успявах само да плача безмълвно. Сега знам, че съм можела да се излекувам, подчинявайки се на ритъма. Но аз само се опитвах да ритам – до пълно изтощение. Докато потънах. За дълго.

Вероятно точно това е трябвало да се случи.  
Много дни по-късно (не знам колко) се пробудих и почувствах, че вече не ме боли толкова и не ми е така трудно да се движа. Можех спокойно да отворя очи. Дори се опитах да се усмихна и устните ми помръднаха. Много леко започнах да опознавам новите си възможности и истински им се радвах. Вече бях в нормалната лента и това ми хареса. Можех да разглеждам спомените си, да ги съживявам и да ги преживявам. А когато не се занимавах с това, просто живеех.

Днес усещам, че скоро пак ще бъда върната в скоростната лента.

Преди бих се зарадвала и бих потропвала нетърпеливо, но сега не искам.

Научих си уроците и нямам нужда от стария вихър.

Но разбрах, че от мен не зависи.

Затова се приготвих и чакам. 
А докато чакам, просто живея.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

НА ТЕБ, ДЕТО ДОЙДЕ...

На теб,
дето дойде сякаш от нищото и успя да повдигнеш брадичката ми, 

за да ми видиш очите, когато не можех сама да вдигна глава,

дето отметна нежно онзи мой така дразнещ кичур и каза, 

че е като посребрена трева и ухае,

дето кротко избърса изпоцапаното ми от прах, 

безпътица, безсъница и някакъв дъжд лице,

дето ми даваше въздух всеки път, 

когато отново отказвах да дишам,

дето ме вдигаше на ръце, 

когато падах защото отказвах да ходя,

дето чуваше всеки мой писък, 

когато мълчах най-дълбоко,

дето просветваше при всеки тънък лъч 

на възможна усмивка в очите ми,

дето събираше прашинките от опустошения ми смях 

и един ден ми го дари - леко нащърбен, но мой,

дето успя да върнеш от пътя душата ми и я убеди, 

че си струвам връщането,

дето събуждаше сетивата ми едно по едно, търпеливо, 

и се радваше тихо на всяко потрепване,

дето чуваш всичко, което не ти казвам, 

онемяла от страх, че може би само сънувам...

На теб не мога да подаря почти нищо, 

освен каквото остана от мен.
Всичкото и до края.
Знам, че е малко, но толкова имам.
И е твое.

Това е.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

КОГАТО СЕ ВЪРНЕМ

Често връзките ни започват и продължават поради отчаяната нужда да бъдем одобрени на всяка цена. И почти винаги се разпадат просто поради умората да поддържаме чужди стандарти.

За късмет, с годините се научаваме да бъдем себе си при всички обстоятелства - ако след многото роли не сме забравили кои сме.

За жалост, понякога закъсняваме толкова, че когато се върнем към себе си, там вече няма никого.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

Снимка: Интернет

ЕСЕННО ПОЧИСТВАНЕ

Правя есенно почистване.

Изхвърлям - старателно- всяка мисъл за "приятели", за които се оказах вредна, когато не бях щастлива.

Избърсвам - старателно - всяко ъгълче от полепналото съжаление за миналото.

Измивам - старателно - огледалата, за да виждам истината зад всяко свое отражение.

Смесвам музика, стихове, сълзи и смях (колкото поема) и с тази смес - старателно - полирам до блясък сетивата си.

И започвам на чисто.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ПОСЛЕ ЩЕ (РАЗ)КАЖА

Научих, че може да се търси нов смисъл на живота, когато някоя стихия ти счупи и разпилее на нищожни парченца стария.
Търся. Без да (се) питам дали някой някога е успявал, или всички, дето са били там, милостиво премълчават нещо.
Сега търся. 
После ще (раз)кажа истината.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ 
Надя Костова

Снимка: от Интернет

РАЗМЕЧТАХ СЕ. СПИРАМ.

Ако знаех какъв земен ад ще се окаже онова, за което денонощно благодарях, мислейки си, че е най-голямата ми земна награда...

Ако знаех какви пропасти ще зейнат помежду ни точно, когато си мислех, че сме станали перфектното цяло...

Ако знаех как ще се сгромоляса любовта ми - безсмислена и ненужна – точно когато я науча да не поставя условия...

Ако знаех, че трябва да си останеш копнеж, за да оцелея...

Ако само знаех...

Обаче не знаех.

И ако все пак знаех тогава това, дето знам сега - пак щях да направя първата крачка.

Но със затворени очи. И щях да изглеждам толкова обречена, че Вселената би загубила интерес към мен и тогава може би ...

Размечтах се.

Спирам.

В сегашното съм.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

ИЗГЛЕЖДА НЕЗНАЧИТЕЛНО, НО...

Доскоро се чувствах неприятно, дори малко виновна, когато трябваше да кажа някаква леко или силно горчива истина на някого – разбира се, истина от моята си камбанария. 
Днес се наложи да го направя отново и с изненада открих, че усещам само облекчение, задето не съм премълчала. И пак нещо ме човърка отвътре, но като го огледам добре, виждам че е само любопитство какво ще последва – и никакво усещане за зависимост от ответната реакция. Изглежда незначително, но за мен е голям напредък.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

СВОБОДАТА Е...

Свободата е
ТИ да избереш
да останеш,
когато някой
те пусне
на свобода.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

БЯХ И МОЖЕ БИ НЯКОГА ПАК

Бях щастлива.
После не бях.
Бях просто жива.

Сега съм щастлива,
че била съм щастлива.

И че може би някога пак...

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

Снимка: Pixabay

ФИЛМ, ПОГРЕШНО ЗАСНЕТ

Като филм ми минаваш, щом си затворя очите. 

Ти си в главната роля, а аз - омагьосана зрителка.
Виждам своята сянка във всеки твой кадър и чувам
свои ноти във твоята филмова музика.

Като филм ми минаваш. Изтичат финалните надписи.
Ще отворя очи и екранът съвсем ще угасне.
Ще стоя ослепяла в салона - единствена зрителка,
част от филма, погрешно заснет по мечтите ми.

ЗНАМ, ЧЕ СИ ЗНАМ, ЧЕ ТЕ НЯМА

Все те срещам, а вече си знам, че те няма.

Все ти казвам „Здравей“, без да вдигам очи към очите ти.

А така ми се ще да те спра и пред теб да застана,

и да питам

как се случи, че вече не помниш момичето,

и не чакаш жената, и няма какво да си кажем.

Как живееш без чудо? Кажи как се свиква!

И как се забравя?

Но вървя и те срещам, а знам, че си знам, че те няма.

И си казвам „Здравей“, без да вдигам очи към очите си.

И поглеждам през рамо набързо - сама и засрамена.

А човек най-случаен 
зад мен

се усмихва. 

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Снимка: от Интернет

ВЕЧЕРЯ ЗА ДВАМА

Аз ти говоря, а ти си играеш с косите
на един облак бял, дето на мен ти приличал.
Бях ти в ръцете, в сърцето, в дъха извън ритъм,
и в душата ти бях. Накрая избягах в очите ти.
И ти говоря, но знам, че съм само илюзия.
Ти дори не потрепваш, че вече зад тебе ме няма.
И си пуснал безсрамно високо нашата музика.
И приготвяш вечеря за двама.

От ПЪТЕПИСИТЕ НА ЖИВОТА МИ
Надя Костова

ЦВЕТЕТО

Една сутрин открих цвете, което не знаех, че съществува.
Беше неочакван подарък за мен. И беше точно за мен, защото ми се усмихваше доверчиво и с обич, която още не бях заслужила. Бях изненадана и усещах новородено щастие.
"Откъсни го! - чух глас. - То си е твое, вземи си го, скрий го от другите, имай го, пипни листенцата му, целуни тичинките му, обичай го и ти!"
Знаех, че не трябва да го късам. Опитвах се да устоя на желанието да го имам само за себе си. Час по час отивах да го поглеждам и да видя има ли още роса по него, гледа ли ме още в очите (само мен), знае ли, че е мое и...мое ли е още.
Там беше, беше свежо и сияйно, обичаше ме, гледаше ме - само мен. Казах му, че е красиво, че е необикновено и различно, че друго като него няма. Започна да ме гледа уплашено. Вече знаеше, че наближава мига, когато ще поискам да го откъсна. Опитваше се да ме предупреди, че после ще страдам и аз сякаш го разбирах. Но все по-силно го исках само за себе си. И гласът все по-силно нашепваше: " Вземи си го. Твое си е. Ще го сложиш в онази най-изящна ваза и ще му даваш вода и любов. И когато Онзи Миг настъпи (неминуемо е!), запази семенцата му. Няма друго като него. Откъсни го!"
Пак го поглеждах и то сякаш понякога се съгласяваше да го откъсна. Беше готово на всичко, за да съм спокойна и щастлива, че е мое. Поклащаше се с усмивка, а аз си помислих, че флиртува с вятъра и това ме подпали. Ако не го откъснех, щеше да се предаде на поривите на вятъра, който също го беше харесал и го придърпваше нетърпеливо в лудешкия си влюбен танц. Ако не го откъснех, вятърът щеше да разпилее първо прелестните му листенца, а после да разсипе безразборно семенцата му. Исках да го спася...за себе си.
Пак го погледнах и ми се стори, че ми казва: "Да, добре, откъсни ме, и аз вече го искам, само това искам сега!" Съгласието му ме взриви. Исках да му кажа, че ще го заболи, но че го правя с любов. С много любов - такава, каквато на мен ми е известна.
Все още всяка моя клетка отекваше от взрива, когато го откъснах, жадна да го имам. Не показа болка. Продължи да ми се усмихва все така, с любов, нежно, отдадено. Стреснах се, когато видях роса по листенцата му - стори ми се, че плаче, попитах го с поглед, но то каза: "Само това исках. Точно това исках. Твое съм вече. Само твое. Ще живея по-дълго ако ме обичаш. После ще ти оставя всичко свое. Ти ме спаси от лекомисления вятър. Ти ми даде принадлежност. Сега вече не ме е страх от края, защото съм с теб!"
Поставих го в най-красивата си ваза, избрах му най-прохладната шарена сянка и започнах да му се любувам. Капех любов във водата му всеки път, когато минех покрай него. Но усмивката му започна да се поуморява, а блясъкът на листенцата му бавничко се топеше. Чудех се откъде се взимат тези капки роса - та моето цвете вече беше в свят зад прозорци. Минаваха часове, а после дни. Цветето ми губеше сили за усмивка - имаше само сили за любов. Когато ме стрелкаше мисълта, че то си отива, затварях очи и тръсках глава, за да я пропъдя. Гледах какво става, но сякаш не виждах. Понякога си мислех, че любовта ми е вълшебна и цветето ми ще остане вечно живо там, във вазата с моята вода и моята любов...
Но всички цветя си отиват. Откъснатите - по-бързо - дори и тези, откъснати с нежна любов.
И моето цвете един ден се умори и се предаде. Направило го беше, докато съм спяла. Сигурно ме е погледнало за сбогом, но аз съм го сънувала как танцува с вятъра и не съм отвърнала на погледа му. Дори не можах да го погаля преди да увехне. Нито да му кажа, че всичко направих с любов. Трябваше да му кажа докато можеше да ме чуе, колко съжалявам, че го откъснах, че му отнех флирта с вятъра с егоизма на влюбените, отхвърляйки мисълта, че точно вятърът ще продължи живота му. Трябваше да му кажа толкова много, но не успях.
Сега му го пиша. После ще събера семенцата, които ми беше поръсило по покривката - за да не пропусна спомена, че го е имало. Само не знам какво да ги правя.
А вятърът щеше да знае.

От ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

5 април 2016

Да обичаш означава...

Баба смяташе, че да обичаш някого си е твоя отговорност, и че не е нужно да му прехвърляш цялата тежест на любовта си. Да обичаш някого означавало да си щастлив, когато го виждаш безгрижен и независим - без значение колко ти се иска да го "опитомиш" и запазиш само за себе си.о

1-11-2011 г.

Бабините банички

Не помня нищо от съня си тази нощ, но се събудих с вкуса на бабините банички в устата. Мигове по-късно осъзнах, че не съм гладна, но мечтая за тях. Мечтаех за онези топли есенни дни, когато времето започва да тече бавно още от сутринта. Когато ти идва да се сгушиш в някой закъснял слънчев лъч, а срещу теб, сгушена в друг, да те слуша Баба, да те разбира, да те обича безусловно, да знае правилата, но да ти ги казва така, сякаш ти си ги измислил... И да ти се радва, когато растеш пред очите й и въпреки това душата ти остава детска...
Събудих се с вкуса на бабините банички в устата...
Баба ме беше гощавала тази нощ.

30-окт-2011

За питката и любовта

Баба казваше, че когато месиш питка, не трябва да си ядосан, защото маята ще се отдръпне и няма да иска да втаса. Казваше, че така е и в любовта - когато прегръщаш някого, ако си ядосан, душата му ще се отдръпне и няма да иска да се слее с твоята.

29-окт-2011

НА ТРЪГВАНЕ ПРОПУСНА

Седни за малко. Много се разбърза.
Очите ми поиска да погледнеш,
а виждам как уплашено си тръгваш.
Не се страхувай - аз съм вече есен,
а есента е кротка и разбираща
и няма да поиска обяснения.
Със лятото си тръгнаха обидите
и милостиво се забави времето.
Седни за малко. Гледай ми очите.
Чети ме, само леко ме разгръщай,
че страниците станаха чувствителни
и силни пръсти лесно ги прекършват.
Ще помълча - да можеш да ме чуеш.
Обичах да ти чакам устните
и ще ти дам дори да ме целунеш,
че ти преди - на тръгване - пропусна.

От ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ТЯ Е ОНОВА ЧИСТОТО...

Тя е онова чистото, наивното,
дето изглежда ранимо,
а не може да бъде достигнато,
нито докоснато,
нито дори одраскано,
нито изцапано,
нито смачкано.
Но живее във тяло, което се стряска,
когато му креснат.
И тогава й става тясно.
Иде й да си вземе багажа
(малък и лек, почти безтегловен –
някакви си има-няма 21 грама)
и да си търси друга планета.
И наистина, често едва се възпира –
става й жал за очите, през които е гледала,
за ръцете, през които е галила,
за устните, през които е целувала,
за сърцето, през което е обичала,
за въздишките, през които е обожавала.
И остава, и лекува горкото си тяло.

Тя – душата ми – чиста, наивна и бяла.

От ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ИСКАМ ДА МОГА ДА...

Искам да мога да казвам всичко, което искам да кажа, без да се тревожа, че някой може да се засегне от нещо, което всъщност не го засяга.

Искам да имам свое си пространство, където да се смея ако ми е смешно. Да пея, ако ми се пее. Да плача, ако ми се плаче. Да бъбря, ако ми се бъбри. Да мълча, ако ми се мълчи. Да обичам, ако ми се обича. Да протестирам, ако ми се протестира.

Искам да имам свои си хора, които да го правят или да не го правят мен, но които не ме гледат накриво, ако не са в същото настроение. Които не ми се сърдят неумолимо, ако харесам картина, която им се струва бездарна. Които не ми спират нервно музиката, когато не им се слуша, а просто ми дават слушалки.
Които не ме зарязват, когато изглеждам ужасно и се държа ужасно, и не ме заменят за нова. Които си позволяват да изглеждат ужасно и да се държат ужасно, когато са с мен, защото знаят, че няма да ги зарежа, нито ще ги заменя с нови.
Мои си хора, с които да се обичаме, без да си поставяме условия.

Търся точната дума за това, което искам - и мисля, че е "свобода". Такова нещо съм наблюдавала само при децата.
Значи, искам да съм свободна като дете.


От ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова