МОИТЕ СЕЗОНИ

Минаха толкова сезони,
докато разбера простите им истини:

Пролетта е, за да събудиш сърцето си,
да докоснеш новите жилки,
които то пуска в душата ти...
И да погалиш новите стръкчета,
които ще заявят, че си жива...
И да целунеш новите цветове –
пищни като непокорни коси
върху раменете на красавица.

Лятото е, за да дръпнеш нетърпеливо
кръшните струните на душата си,
да погалиш възторжено новата й музика
и да пееш лумналата й песен –
пищна, като непокорни вълни
в нозете на красавица.

Есента е, за да докоснеш плодовете
на узрялата си душа
и да погалиш аромата им сладостен,
и да целунеш любовта –
пищна като пожара на влюбен
по кожата на красавица.

Зимата е за да запееш
тиха приспивна песен
на душата си - щастлива и морна –
и да я приспиш – доверчива –
в уюта на нечие влюбено рамо,
до пролетта.

 

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

УСПОКОЯВАЩО

Толкова е успокояващо да знам,
че си на едно телефонно позвъняване от мен.

Няма да звънна,
но пръстите ми знаят наизуст номера ти
и несъзнателно го потропват по бюрото ми,
отрупано с писма (нито едно не е от теб). 

Успокояващо е да знам,
че някъде имам скрити много твои писма
макар, че все не успявам да ги намеря.
Няма и да ги търся,
но душата ги знае почти всичките наизуст
и често ми ги шепне на заспиване.

Успокояващо е да знам,
че не си просто приказка,
с която уча дъщеря си,
че любовта не е измислица.

 

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ДО ЛЮБОВТА И ОБРАТНО

Извървях си и аз пътеката
до любовта и обратно.
На отиване - полет шеметен,
а на връщане  - бясно падане.
Пътьом стихове пишех и знам, 
че така оживях. Благодарна съм. 
Днес с последни прашинки от Там
ще издигна олтар в душата си.
А на мястото на икона
ще дълбая с режещи спомени 
пътеписа на лудото щастие
да си бил в любовта 
и обратно.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

“...Ние сме часовници(те)!...”

Отброявам те - почти откакто се помня -
всяка секунда от теб е Любов.
Понякога си ми твърде малко -
друг път си твърде много...
Вече дори не се питам защо -
приемам същността си
на пясъчен часовник.
И макар, че често песъчинките
падат с болка,
събирам спомени и пак се готвя
да мина през тясното сегашно
преди да падна в миналото,
за да ти направя място в бъдещето.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Когато си тръгне едната душа...

Когато си тръгне едната душа,
а другата – скъсана - гледа след нея
и никога не затваря вратата
и очите си да затвори не смее…
когато дъхът на душата ти спре,
а в очите й зейват пресъхнали бездни,
сърцето реално се чупи на две
или на хиляди малки парченца,
с които после измерваме времето.

 

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

КОГАТО СЪМ С ДРУГ, ТЕ СЪНУВАМ

Когато съм с друг, те сънувам.

Това е моето наказание,
че свикнах да не те обичам.
Това е твоето наказание,
че го поиска от мен.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

НЕ МИ ЛИПСВАШ ТИ

Не ми липсваш ти -

липсва ми оправдание

за трепета, с който се будя,

преди още да съм осъзнала,

че нямам причини за трепет.

Липсва ми любовта,

която вече не е нашето измерение
и заради теб

сега не мога да влизам

в него.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ЕВОЛЮЦИЯ

Години след любовта

гледах света през очите й

и подозирах, че затова

такъв красив го виждах

и се чувствах благословена.

Сега съм напълно здрава.

Любовта запечатах в думи -

ваксинирах се срещу влюбване.

Спря да боли и тогава 

открих:

Светът си е все още красив! 

А Любовта се оказа реката,

през която ако преминеш,

когато стигнеш оттатък,

носиш същото име,

но е различна душата - 

силна, узряла, пречистена. 

И Любовта пак я има,

но и тя като мине през себе си,

на излизане е различна.

Вече се казва Обич.

Обичта всичко си спомня

за Любовта - своята младост.

Струвало си е болката

да си влюбен докато порастваш.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ЗА ПЪТЯ

Много стръмни пътеки пребродих

и от извори всякакви пих,

а водите им бяха отровни.

Не отровата им ме порази - 

поразиха ме чувства и хора,

думи, погледи, ласки, лъжи.

Мислех си, че умирам, а после 

нещо в мен оцеля. Продължих.

Но веднъж ме събори уплахата, 

че не знам накъде вървя точно. 

Дотогава ме водеше вярата -

път без вяра е цикъл порочен.

Спрях да вярвам. 

Реших, че съм в края.

За сбогуване вдишах дълбоко.

Примирих се. 

И точно тогава 

осъзнах:

пътят тъкмо започва.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ЧУЖДИ СТИХОВЕ ЗА ЛЮБОВ

Чужди стихове за любов разплискват морето ми –

бе притихнало, сребърно,

с уморено заспали вълни,

с равно дишане,

с помъдряла след толкова блъскане 

по скалите ти пяна.

С лодки, кротко прибрали веслата си.

С деликатна луна, скрита в облак.

Бе смирено и тихо.

Но сега чужди стихове

го разплискаха.

Върнаха лудите чайки

и писъка им,

заглушаващ шума

на изгубило ритъм

непокорно,

неразумно,

безлюбовно, 

сърце.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

СЪБЛЯКОХ СИ ВТОРАТА КОЖА

Съблякох Любовта от себе си –

обвила ме беше като втора кожа.

Пропила се беше в клетките ми –

събличането й болеше повече
от края й.

Смъкнах си и всички защити.

Вече няма да са ми нужни –

нищо не е по-страшно
от липсата

на Любов.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ГРОЗНОТО ПАТЕ

Погрозняваме,

щом ни разбият сърцата,
но за кратко -
за колкото грозното пате
трябва да чака,
за да се превърне в лебед.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

СЪН

Някой отвори насила очите ми

точно когато сърцето ми си поемаше дъх,

за да ти каже, 
че наяве вече не те обичам,

но насън съм все още момичето,

което никога не се научи

как да обича друг,

след като е обичало теб.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ