НЕ СПИРАМ ДА ВИЖДАМ

Не спирам да виждам как - опустял - си отиваш, 

привел рамене под тази огромна любов.
Не знаеш какво да я правиш - не ти е по силите,
но без нея е сух до задавяне този живот.
Не минава с годините - спря в онзи ден календарът.
Не минава от флиртове, стихове, филми и вино.
Може би след живот или два ще забравим,
но сега... все те виждам как -
опустял -
си отиваш.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ЗАПИСАХ ТОВА

Колко много време ми беше нужно за да схвана, че със или без любов - всъщност винаги сме сами. Когато разбереш това и го приемеш, вече можеш да обичаш когото си искаш и не пречат нито отсъствие, нито разстояния. Ти си си ти, любовта пак си ти, обичането си ти - раждат се в теб и отиват при когото трябва, ако трябва...
Когато го осъзнаеш, не е нужна взаимност, защото някой друг пък обича теб и ти получаваш нужното... ако е правилно за теб.  Липсва само физическото усещане, и липсата му е това, което боли в началото ... но само временно - в сравнение с вечността, на която любовта е способна.

Записах това, защото получих кратък проблясък и знаех, че ще го забравя, а така ми се иска да го запомня!

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЗА ТРОХИТЕ ПО ПЪТЯ

През каквото и да минеш,

колкото и опит да събереш,

на каквото и да се научиш,

колкото и чувства да преминат през теб,

колкото и пожари да те опустошат,

колкото и дъждове да те измият,

колкото и любови да те съживят,

колкото и любови да те убият -

временно е.

Ако имаш дар да сътвориш нещо -

сътвори го.

Създай музика, напиши стих,

разкажи филм, нарисувай красота,

изпей чувства, изкачи връх,

вкарай в кадър залези, изгреви и стихии...

Пак е временно,

но това са твоите трохи по пътя -

ако някога поискаш да се (пре)откриеш...

Ако някой поиска да те (пре)открие...

Наздраве - за трохите по пътя!

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

НЯМАХ СЕЗОНИ

Нямах стъпки по пясъка с теб, 

нито сол по целувките.
Нито сняг до колене,
през който ти да ме водиш,
Нито снежни цветя по наш прозорец.
Нито наш прозорец изобщо.
Нямах цвят и треви в косите,

нито букет от жълти листа.
Нямах сезони с теб.
Но имах всичко –

просто не знам как се случваше,
нито кога, нито къде,
но беше истина.
И не знам какво да правя сега
с всичкото това обичане.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

ИМАХ НЕЩО ЗА ТЕБ

Имах нещо за теб, 

но вече ти нямам
адреса.
Затова те сънувам
и в съня си те питам
къде си.

Да докосна лицето ти
на събуждане искам,
но спирам.
Проумяла съм явно,
че любов
не се дава
насила.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

НАИВНО ЗИМНО

Замириса на зима и на трепета, с който 

опаковах за кой ли път малкото си сърце.
После слагах звездичка и борова клонка -
и надписвах с треперещи букви : 

"За Теб!".
Замириса на онези изпръхнали устни,
на онази усмивка, на онези ръце,
на задъхано тичане (всъщност - лудо препускане)
по пътека без име, но с посока 

"Към теб".
Замириса... Но споменът бързо застина -
днес получих обратно малкото си сърце
във пакет без подател - само пишеше "Минало".
И сега ще го скрия. Не ми трябва 

без теб.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ВСЪЩНОСТ ЗНАЕШ ЛИ?

За добро го направи. За добро си отиде.

Уж да литна без тежест в сърцето,
а до кост ме разкъса, оголи ми жилите
и с любов ми оряза крилете.
Уж да имам усмивка от тук до небето,
а заключи устата ми жадна.
После хвърли във някаква бездна ключето -
и когато го търся, пропадам.
Уж да има за мен непомръкващо щастие,
а си взе светлината и пламъка.
Не просветвам. Не трепвам. Напълно угаснах.
И сърцето ми стана на камък.
Ако знаех къде си, сега бих дотичала,
бих събрала кураж да те питам -
без упрек,
без надежда,
без горчиво в очите -
всъщност знаеш ли как се обича?


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ДРУГА ДУША

Една душа ме намери тъжна

и ме прегърна.

Друга душа – не твоята.

Нежна душа, също крехка от болка.

Прегърна мен и изтри своите сълзи.

Обикна мен и излекува своите рани.

Целуна мен и забрави себе си.

Остана с мен - не знам до кога.

Заедно забравяме любовта

и се учим на обич.

Друга душа

лекува от теб моята.

Ти как се справяш

с болката?

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ГРЕШКАТА

 

След многото време 

без теб 

преди теб,

когато бях с теб,

правех грешка след грешка, 

сякаш сме вечни

и ще мога

да ги поправя.

Това беше грешката.

 

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ИЗБЛЕДНЯВАТ НЕМИЛОСТИВО СЛЕДИТЕ

Избледняват немилостиво следите.

Извървях отново пътеките ни -

видях смътни стъпки,

но по тях бяха валяли

твърде много сълзи.

Чух тънък звън от смеха ни -

незнайно как оцелял в едно ъгълче.

Беше тих, но ме усмихна.

Докосна ме лека целувка -

малко разкъсана в храстите.

Беше почти неусетна,

но ме разтърси.

Вдишах, затворих очи – да те видя,

погалих лицето ти и си тръгнах.

Но оставих всичко мое за теб -

да го намериш щом го потърсиш.

Не го оставяй, ако се върнеш.

Любов не трябва да се захвърля.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

МИСЛИШ ЗА МЕН

Мислиш за мен, защото мисля за теб.

Не можеш да дишаш, защото се задушавам

от обичане.

Не можеш да плачеш, защото сълзите ми

нямат извор.

Не можеш да викаш, защото гласът ми

няма струни.

Не можеш да се молиш, защото вярата ми

няма път.

Понякога опитвам да те оставя на мира -

и не мисля, не мисля, не мисля...

Тогава почти за цял миг нищо не ме боли.

Щеше да е свършило, ако в такива моменти

ти не си спомняше

за нас.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

БЕЗ МЪГЛИТЕ

Последните дни

тънки мъгли,

невидими преди,

се стопиха.

И ни видях  –

толкова различни

без мъглите,

че в първия миг

не ни разпознах.

И сега,

още замаяна,

си повтарям:

било е само любов –

без мен,

без теб,

без нас.

Било е любов

към любовта.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ПРИЛИЧАТ НА ПОДАРЪЦИ

Всяко местенце, където бяхме,

има собствен живот,
останало в НАШИЯ отрязък време.
Сякаш сме заснели филми
и можем да си ги пускаме
когато си поискаме.
Те излъчват аромата на мястото,
усещането за сезона по кожата,
прозрачната светлина от усмивките
и целувките зад камерата,
и нежността на докосванията,
които не се виждат в кадър,
но са там.
И взривяващата любов,
която - преди да изпепели всичко край нас
(и нас) -
го превърна във филми,
които можем да си пускаме по всяко време...
Приличат на подаръци.

Понякога филмите се пускат сами.
Тогава са наказание.

P.S. Днес гледах филм от Париж. Пусна се сам.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ЖИВОТА МИ
Надя Костова

ПИСМО-ОТГОВОР #1

"Когато тръгвах към теб, исках да остана завинаги.
Не бях такава преди. В безкрайните години, през които те чаках и търсех, и търсех, и търсех... - в тези толкова много години бях станала твърда и неспособна да принадлежа. За теб си мислех, че съм те нарисувала по спомени, и че спомените ми са били нарисувани по желанията ми. Затова смятах принадлежността си към теб за нереална, но точно тя ме имунизира срещу времето и гравитацията.
Когато те намерих отново, времето се втурна през глава и земята здраво ме придърпа към себе си, но точно в този момент открих, че мога да летя.
И когато тръгнах към теб, си пожелах да остана завинаги.
Дойдох и докоснах всичко твое, за да те направя дом за душата си.
Оставих себе си по теб, по въздуха, който дишаш, по дъжда, който те мокри, а ти ходиш без чадър, за да ме усещаш.
Пуснах на воля косите си, водопадите на смеха си, нажежената си нежност... Исках да ти подаря всичко свое.
И сега - където и да съм - всъщност трябва само да се обърнеш внезапно и ще ме видиш. Може бързо да се стопя, но ако затвориш очи, ще продължиш да ме виждаш. Ако притихнеш - ще ме чуеш. Ако вдишаш дълбоко - ще доловиш парфюма ми. А ако заплачеш, ще усетиш вкуса ми.
Аз всъщност останах.
Обичам те."

Из "Писма по време на любов"

ПИСМО #1

„Искам когато четеш това писмо, да знаеш, че си спала на рамото ми, че си се събуждала до мен, че си пила сутрешното си кафе с мен и че продължаваш да си непрекъснато с мен. 
Нашите няколко дни бяха най-хубавите, които изобщо бих могъл да си представя и да си пожелая. Ти и аз – правейки неща, които само ние двамата можем да направим. Толкова съм благодарен, че беше тук и толкова смаян от твоя начин да бъдеш. Бях щастлив да слушам водопадите на смеха ти, да гледам право в светлината на усмивката ти, да правя дребни глупости с теб и да им се радваме... много. Чувствах се благословен в прегръдките ти и бях щастлив, че те правех щастлива. С теб научих много неща и се докоснах до несъществуващи нива на нежност. Научих ново значение на стари думи, изпитах чувства, за чието съществуване не подозирах. Винаги и във всичко си била моето „за първи път". И научих, че има още много неща, които трябва да науча....

Без теб домът ми е празен, но въпреки това е пълен с теб и ухае на теб. Оставила си при мен душата си и тя свети от всяко кътче, до което си се докосвала... И сега ние двамата те чакаме. Обичам те.“

Из "Писма по време на любов"

ПОБЪРЗАЙ

Побързай, целуни ме преди съмване.

Очите ми с очите си изпивай.

Разплисквай ме,

разлиствай ме,

задъхвай ме!

От жажда ме мълчи

или шепни ме.

Докосвай ме,

повтаряй, че съм твоя.

Поискай да съм земното ти чудо...

Но не оставяй дълго да те моля -

побързай,

че на съмване

се будя.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

СТИЧАХ СЕ

Стичах се по едно прашно стъкло.

Когато последно гледах през него,
беше част от отворен прозорец
към тебе.
Стичах се - поех цялата пепел и прах.
Не разбирам защо се говори,
че затворен прозорец отваря врата.
Лъжат хората.
Стичах се. Днес реших да ударя с ръка,
да го счупя и да избягам.
И го нямаше - даже не знам от кога...

По какво съм текла тогава?

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

ПОЛУ-СЕБЕ СИ

И такава -

полу-оцеляла,
полу-смислена,
полу-усмихната,
полу-вярваща,
полу-дишаща,
полу-искаща,
полу-падаща,
полу-ставаща,
полу-тичаща -
продължавам.
Но вече
полу-себе си...
полу-тебе.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЗАВРЪЩАНЕТО

Оказах се силна.

Продължих, когато крилете ми бяха строшени,
и всеки милиметър летене беше изтезание.
Упорито гледах напред, макар че от тъмното
очите ми не вярваха на себе си.
Изправих премазаното си тяло
и направих отново място на душата си.
Почистих я нежно, когато се върна.
Измих я. Превързах й раните.
Лекувам я. Лекува се.
Само бавно зарастват нозете й,
разкъсани по пътя обратно,
когато е вървяла към мен,
а краката й упорито
са я връщали
към теб.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ВЪРНИ МИ ВСИЧКИ ПИСМА

Върни ми всички писма 

с изписаната ни обич,
с прошепнатите сълзи
и с яростната ни нежност,
с дръзките ни копнежи
и с думи - живо докосване,
с взривяващи многоточия,
с плахи надежди за вечност.
Върни ми всички писма.
Адресът няма значение.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

НЕ ПОМНЯ

Не помня - забравих как ти ме обичаше

Помня само как аз си останах момичето,
дето влезе във теб през очите ти
и повече не потърси изхода.
Не помня - забравих как ти ми говореше.
Помня само как запалих от думите огън,
хвърлих в него душата си - също и твоята,
и през ум не ми мина да се пазя от болката.
Не помня - забравих как ти ме докосваше.
Помня само как исках още и още
от онези безкрайни безпаметни нощи.
По жарта ти пристъпвах - дръзка и боса.
Не помня.
Забравих.
Не искам да зная.
Няма нужда от отговори
щом няма въпроси.
Оказа се толкова лесно.
И просто.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

СВИКВАМ

Полека-лека свиквам да те няма.

Не зная колко време ще отнеме,
но виж, че се затвори вече раната!
И виж, че не остана даже белег.
И виж, че вече рядко те сънувам.
И виж, че мога пак да се усмихвам.
И виж, че вече виждам, чувствам, чувам..
и те забравям.
Виждаш ли как свиквам?

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ИМАМ ОТ ТЕБ

Имам от теб по кожата си.
Мина толкова време, а още
с длани откривам твоите -
на местата, където последно
ме изгори за "сбогом".

Имам от теб по миглите -
сол, която не се отмива.
Понякога залютява
и присвивам очи.
И тогава проблясваш -
все едно си останал.

Имам те още по устните - думи,
спрели преди изричане
и застинали миг преди
да прошепнат -
много тихо -
"обичам".


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

КОЯТО И ВРАТА ДА ОТВОРЯ

Която и врата да отворя,
вече не ме вълнува истински
какво има зад нея,
ако знам, че ти няма да си там.
Несправедливо е към тези,
които са чакали да чуят
точно моите стъпки.
Искам да мога да направя някого щастлив,
но ще мога чак когато науча щастието си
да не зависи от теб.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

РАЗМЯНАТА

Знам, че времето не лекува
и не го пуснах да вилнее наоколо.
Счупих стрелките му - нека тъгува,
нека му е отчаяно и самотно.
Нека му се вкаменят колелцата,
нека не знае как да се свие
така, че да понесе тишината.
Нека и то се моли за милост...
Нека.

А аз? Размених си сърцето
срещу книга за спомени.
И я прочетох.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

МЯСТО ЗА ЕДИНСТВЕНИ

Упрекват ме, че никога не поисках
да ми отредиш правилното място в живота си.
Че допуснах всички да бъдат по-близо до теб,
отколкото бях аз.
Че ако изобщо идваше моят ред,
то беше когато ти самият
влизаше на онова място - много навътре -
където живеят единствените за теб.
И там бях единствено аз.

И сега съм, но е много самотно.
Боли те да влизаш.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

И ДАЖЕ СЪМ СПРЯЛА ДА МИСЛЯ ИЗОБЩО

И когато съвсем съм спряла да мисля за теб,
и даже съм спряла да мисля изобщо,
няма болки, няма въпроси, добре съм,
няма нищо от вчера, няма нищо за после...
Някой, дето не знае,
че вече не сме,
ме попитва как сме.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

КАЗВАХ ТИ, ЧЕ СИ АНГЕЛ

Казвах ти, че си ангел -

отговаряше ми, че си паднал.
Не съм разбрала правилно, явно,
а се втурнах да ти помагам да станеш.

Сега знам какво си ми казвал,
но докато аз те докосвах,
ти светеше
в бяло.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ДО СЛЕДВАЩАТА СРЕЩА

http://youtu.be/OS0Tg0IjCp4

Не НИ забравяй - до следващата среща. Моля те.
Не НИ превръщай в дълбоко затрупани спомени.
Страдай всеки ден ако трябва - понася се болката,
но не се лекувай, повтаряйки "Сбогом".
Оцелей за едното "Довиждане". Моля те.
Да си кажат всичко нашите погледи -
кога и къде ще СМЕ пак, и за колко.
После - всеки по пътя си.
Среща - горе.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЗА УСМИВКИТЕ

На снимките съм усмихната,

защото когато не можеше
дори да помръдне лицето ми,
светът ме изхвърли от себе си.
Това е - светът ни дресира -
понякога много безмилостно,
понякога малко насилствено.

Научих се да се усмихвам.
Понякога - даже наистина.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

НАМЕРИХ СЕ

Край себе си бях дълго трупала 

сегашни неща за бъдещето - все неотложни,
усмивки - защитни или воюващи - но хубави,
победи и загуби - дребни. За спомен.
И само една любов – троха, ако се загубя.
Веднъж - и аз не знам как е възможно -
се погледнах отвън. Обаче ме нямаше.
Вкопчих се в любовта - огромна по спомени.
Да ме вдигне - да надникна отгоре. И паднах.
Натроших се, но някак успях да стана.
С нокти срутих стените. Разчистих. Намерих се.
Дълго събирах и подреждах останките.
И сега за из път имам само себе си.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

ПИША ТИ ПИСМО

Пиша ти писмо.

По-лесно е, отколкото да ти го кажа.

Останах дълго зад вратата, която ти затръшна.
Така и не се опитах да я отворя.
Мисля, че чаках да се върнеш - исках да ме намериш там, където ме беше оставил. Страхувах се, че ако изляза, може да се изгубим завинаги.

Мина толкова време, че вече дори аз съм забравила къде съм и защо.
В тишината на дългото чакане наскоро започнах да различавам далечни, смътно познати звуци. Днес някои от тях бяха толкова близо, че успях да ги разпозная. Бяха звуците на капки дъжд - толкова отдавна не беше валяло! И знаеш ли, може би утре ще се опитам да открехна вратата. А след още ден дори ще изляза под дъжда. После ще чакам слънцето, за да ми направи дъга.

Пиша ти, защото искам да знаеш, че ще оставя вратата отворена. И че ако не ме намериш когато се върнеш, значи съм си спомнила как се лети.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЗАБРАВЕНО

Мисля, че вече съм те проумяла, разбрала, преживяла, надживяла и забравила.

В мигове на еуфорична самоувереност си казвам, че даже не те е имало.

Че всичкото просто си го бях измислила,а ти просто се беше подчинил на измислицата ми.

Но в чужда измислица невинаги е комфортно.
Затова бягаме от такива места.

Всичко е ясно и логично. Вече съм голяма и мога да се справям с истината.

Ето, дори тази сутрин първата ми мисъл пак беше,

че съм те проумяла, разбрала, преживяла и надживяла.

И забравила.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

ЗНАМ ТОЧНО КАК

Знам.

Знам точно как се събуждаш.
Как си се научил да обръщаш гръб

към моята половина на леглото

преди да отвориш очи.

Как стоиш под душа по-дълго от нужното

сякаш може да отмие нещата,

които ти не можеш.

Как после - само за част от мига -

търсиш още едно отражение в огледалото.
Несъзнателно.

Как препичаш – автоматично -  две филийки,

как включваш машината и правиш първото кафе.

И точно когато ще правиш второто

си спомняш.

И изключваш машината.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Снимка: Франциска Димитрова

ТИ НЕ БЕШЕ САМАТА ЛЮБОВ

Ти не беше самата любов.

Любовта само те беше взела на заем.

Беше взела насмешливата усмивката на очите ти,
а също и онази взривяващата,
дето срутва всичко наоколо,
и оцеляваме само ние - изненадани.
 
И начина, по който тръскаш глава,
сякаш да заявиш, че си прекалено свободен,
за да си влюбен.

И начина, по който ръцете ти се движат,
сякаш ваят тялото ми,
дори когато си твърде далеч за докосване.

И беше взела твоята жега и глада, 
който остава след нея, 
завинаги.

И невъзможността после да вкуся от друг.
И безразличието, което остава, ако все пак опитам.
И срама, че не искам да го погледна в очите.

И беше взела твоите думи.
И начина, по който сякаш не вярваш,
че това си го казал ти,
и се опитваш да се върнеш към себе си,
но вече не си там, където си бил преди мен.

И начина, по който си тръгна като осъден -
объркал сбогом с обичам те.

Ти не беше самата любов.
Тя само избра теб, за да ме научи,
че любовта започва след като свърши.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

РАЗЛЮЛЯ СЕ ПОД ТЕБ ТРОТОАРЪТ

Разлюля се под теб тротоарът, 

по който вървеше на тръгване.

Сякаш стълба въжена стара,

дето иска да се изтръгне

от стъпките ти безнадеждни

и да се скъса завинаги.

Оттогава след тебе гледам.  

няма бъдеще, няма и минало -
само място самотно, където

преди няколкостотин години

още имаше наша пътека,

но по нея ти си замина.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Снимка: Франциска Димитрова

ПРИСЪДА

Мълчиш - като присъда.

Като стъкла в очите.
Като вързване в ъгъла.
Като игли под петите.

Като стискане на гърлото.

Като отрова по вените.
Като дълбоко измръзване.

Като на клада горене...

Няма трагедия.
Няма дори драма.

Само присъда - за двама.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Илюстрация: Drawing by Tiffany Rios

КАК ДА ЗНАМ

Как да знам грешка ли беше,

че не тичах след теб, докато те стигна,

че не виках след теб, докато ме чуеш,

че не спях на прага, докато ме пуснеш,

че не търсех очите ти, докато ме видиш,

че не те докосвах,  докато ме усетиш.

Че не дойдох, когато не ме викаше
и не останах, когато не ме искаше,

за да ти дам, каквото не очакваше.

Как да знам?

Не разбрах какво пише в очите ти –

Ти просто не ме погледна.

А и аз не надникнах.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ХАЙДЕ ПРОСТО ДА СЕ РАЗХОЖДАМЕ

Хайде просто да се разхождаме. 

Да си говорим без да ни става горещо от това, че сме близо.
Да не си позволяваме неизречени мисли.
Да не чуваме премълчаното.
Да не си гледаме устните, когато говорим.
Да не допускаме необясними тръпки.
Да не си правим спомени за после.
Да не поискваме.
Да не очакваме.
Да си се радваме просто така, без сърцебиене и без пеперуди.
Да се държим за ръце, само ако някой от нас се подхлъзне.
Да се прегръщаме, само ако някой от нас залитне.

Хайде просто да се разхождаме.
Аз ще успея.
Ти можеш ли?


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

ЛЮБИМИ СА МИ...

Любими са ми есенните утрини. 

Уж слънчеви, а трябва топъл шал
или прегръдка, за да са уютни,
за да потънеш в аромата зрял.
Любими са ми - слънчеви и хладни.
Отсрочка - за пресяване на спомени.
Подарък - за забравяне на рани.
И време да се влюбиш през октомври.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ