Би била по-спокойна душата ми,
ако успееше да те забрави
без да подозира, че в дълбокото
се спотайва спомен за теб.
Но тя знае, че той е там.
И въпреки, че дълго я учих
да не поглежда назад,
щом я изпусна от поглед,
се стрелва към ОНОВА тайно място
и се чуди защо там –
уж е толкова пусто –
а щом затвори очи ни вижда
и щом ги отвори ни няма,
но ухае омайно
на лудо момче,
на непокорно момиче
и на толкова много
обичане.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
До човека, дето не пише писмата,
които вече
отдавна не чакам:
след теб намразих
пощенските кутии,
в които любовта по
навик се криеше.
И намразих
трепетното късане на плика
и думите, които
от него бликваха.
Идват и си отиват
невидими пощальоните.
Въздишките ми –
предишните - се разкъсаха в клоните.
И тъй минавам
покрай дома на писмата –
безсмислено силна,
хладнокръвно неплачеща,
дори усмихната –
без прорязващи спомени
за някакви си
любови огромни.
А ти, човеко,
дето не пишеш писмата,
които всъщност отдавна не чакам -
и ти ли вече не
можеш да плачеш?
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Времето е суров
лечител.
Оставя раните да потънат надълбоко,
а щом повярваш, че вече нямаш рани,
то влиза в дълбокото,
разравя всяка рана до кръв
и те оставя да си повтаряш, че ще мине.
Докато откриеш смисъла на всеки белег -
да се превърне в част от броня,
която получаваш, когато вече не ти е нужна.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Сложих си старите
нови дрехи.
Облякох си тялото в старо празнично,
а душата – в старо щастливо.
Излязох в новия свят -
прекалено бъбрив
след дълго мълчание.
Различен е -
не по-добър,
нито по-лош.
Просто много различен
и почти непонятен.
И уж всички сме в нови дрехи,
празнични и щастливи,
но един неизречен страх
ни е сменил цветовете
и усмивките ни са някак изкуствени –
като на стара снимка от сватба,
на която всички са скарани,
само фотографът френетично е викал
да се усмихнем.
И сме се усмихнали.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ - patepisite.blogspot.com
В собствения ми лабиринт -
стрелки във всички посоки.
Която и да избера, все е грешна.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Летенето забранено.
Душата ми се лута смаяно
из празно летище.
Снимка: Франциска Димитрова
По острието на надеждата
загубих равновесие
и отрязах очакването.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Паднах.
Сянката ми ме изчаква,
заела форма на птица.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Отминала любов.
Пеперуди с бездиханни криле
в стомаха ми.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Личен архив
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Пандемична дистанция -
преди сън целувам дъщеря си
на снимка.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Прекършени любови.
Рози, повехнали на разцъфване
в непотърсени тайни градини.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Раздяла.
Ти вървиш напред,
душата ти - назад.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Благовещение.
Сиви птици пускат бели перца
по перваза ми.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Еликсир за живот –
вода, над която
цяла нощ ти прощавах.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Photo: Franziska Dimitrova
Бяло до ослепяване.
Страница на албум
в очакване на невъзможната снимка.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Снимка: Личен архив
Капки дъжд
по жиците на самотата -
птици пред отлитане на юг.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Личен архив
Онези рози - помниш
ли и ти -
животът бе решил да са единствени.
Омайваха, но имаха бодли.
Убодох се и ти ми стана смисъл.
Отмина време. Рана вече няма.
Не ми е тъжно и не ме боли.
Но аз добре ги помня. Оттогава
сърцето ми е цялото в бодли.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Изчистих сърцето
от теб.
И сега ми е празно.
Дълго подреждах в себе си
храм на тази любов.
Тя си тръгна.
От сълзи и надежди направих оазис -
ако тя се завърне –
за нея да бъде готов.
Няма вече да чакам.
Днес са вече ненужни
птици, вятър, дъги,
извор с жива вода и легло.
Срутих всичко.
Чак сега любовта ни с тревога се вслуша
в тишината,
от която пристъпвам
за втори живот.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Photo: Franziska Dimitrova
Без любов се
умира, си мислех.
А ето ме – още съм жива.
Боледувах те, плаках те, писах те,
сънувах, че още сме „ние“.
Сляпа за друг, те зачаках.
После прозрях, че е грешка.
Тръгнах, оплетена в мрака,
търсейки нова пътека -
всяка завършваше в нищото.
Знаците съскаха „Връщай се“.
Върнах се, но съм безсмислена,
безмечтанна, безпътна, безсънищна.
Нямам болки. Не ми е студено
неочаквайки теб да заспивам.
Преживях те.Учител е времето -
без любов зная как
да съм жива.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Имам дни, в които
почти не те помня.
Почти не изтръпвам, щом ми се счуе гласа ти.
Почти не съм жадна за вода от връхчетата на пръстите ти.
Почти нямам болка, която ти да отнемеш с докосване.
Почти не търся аромата ти в аромата на утрото.
Почти не те виждам на тръгване да ми помахваш.
Имам дни, в които сякаш не те е имало.
Не и днес.
Днес да пее
поиска душата ми -
тихо, сипкаво, с глас забравен.
Да счупи времето и тишината,
да отвърти ключето на тайните.
Полека да се отприщи тъгата ѝ,
да прокървят изненадано раните,
лечебни сълзите ѝ да закапят
върху клавишите на пианото -
отдавна неми, отдавна безпесенни…
И рукна музика, и обърка сезоните -
и непокорна на своята есен
душата ми днес разцъфна пролетно.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Душите не могат
да лъжат -
само хората им го могат.
Душите са като очите -
когато се вгледаш достатъчно дълго,
всичко знаеш и не остават въпроси.
Ти го знаеше,
затова така дълго ме гледаше на сбогуване.
Прости ми, че тогава бях ослепяла
и после ми трябваше толкова време,
за да си спомня очите ти
и да се вгледам в тях
достатъчно дълго.
Вече зная и нямам въпроси,
имам само душа,
която още се вглежда
в твоята.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Отгледах си птиченце и още от първия миг знаех, че ще е при мен само докато се научи да лети. Радвах се на първите му пухкави перца, после на по-твърдите … Подреждах му ги и правех всичко, за да заякнат. Когато дойде времето, го учех как да разперва крилете си. После – как да лети (още помнех!).
Накрая то отлетя.
От първия миг
знаех, че това ще се случи и въпреки, че го обичах повече от всичко, не се
опитах да забавя времето – но се опитвах да го удължа за себе си, вътре в себе си.
Някои имат
късмета птиченцето им да лети наблизо и да каца при тях от време на време,
докато се превръща в красива птица. Моето пое на дълъг път и сега лети някъде
по света, а светът се оказа непреодолимо голям…
Пазя някои
перушинки на моето птиче и често ги галя и им говоря – разказвам му за светове,
които не съм виждала и които то вероятно отдавна е облетяло. Не си позволявам и
да мечтая да беше от онези птици, дето се завръщат понякога – тази мечта е
несправедлива за него, а за мен - болезнена. Остана ми гордостта, че съм
отгледала птица за високи далечни полети. Но, Господи, за какво ми е гордост?
Дай ми само да си припомня как се лети!
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Вчера четох писмата
ни –
вече рядко се връщам към тях -
там живеем обречени
до след края да се обичаме.
Там сме в друга вселена –
там си имаме общи крила,
там си луд по своето лудо по тебе момиче.
Там ми носиш със устни да пия роса
на разсъмване,
там – когато съм гладна –
ме храниш със песен и смях.
Там душата ти е подслон за душата ми
в тъмното.
Там – без време, завинаги –
просто ти, просто аз…
Вчера четох
писмата ни –
но полека забравям езика,
на който са писани.
Скоро няма да помня за тях.
Ще вървя безпричинно щастлива
и ще обичам,
без да знам,
че зад всичко това
са онези писма.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Едно по едно си
загуби листата
дървото на любовта
и я помислих за мъртва.
Не осъзнавах,
че просто е дошла есента й.
Ужасих се от голите клони.
Дожаля ми за птиците ни,
че си нямат къде да гнездят.
И за слънчевите ни лъчи,
че си нямат къде да играят на криеница.
И за нас самите,
че си нямаме сянка, прегръдка и отдих...
Дълго оплаквах
дървото,
прегръщах го и се сбогувах,
и се чудех как ще живея без него.
После се примирих.
Тогава дойде пролетта му.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Питай ме как съм. Спя ли, сънувам ли. Имам ли още страх от събуждане. Разбрах ли най-после всичко, което не каза, когато да тръгнеш бързаше. Какво е на мястото ти в сърцето ми - друга любов или незапълненост. Мога ли още писма да пиша или се плашат от думите пръстите. Имам ли празници или е всичко тихо и делнично, и недовършено. Питай за всичко. Ще бъда кратка - ще те излъжа. Ще кажа “Жива съм”. Ще кажа “Добре съм”. А ти ще знаеш и без да питаш. Но ме попитай.
На пресекулки щастлива - а в паузите между две пресекулки щастие редувам страхове с плашещо безстрашие.
Задържам дъха си, вхлеждам се дълго в момента - сякаш го виждам за пръв път... Всъщност ГО виждам за пръв път! Вслушвам се в сдържащия дъха си живот - сякаш го чувам за пръв път... Всъщност ГО чувам за пръв път. Във времето между две вдишвания най-после РАЗБИРАМ... Дано не забравя!
Сънувам те на нашия език - толкова различен от всеки друг, че наяве започвам да го забравям. Добре, че са сънищата - там помня всяка думичка и мога да правя изречения, които отдавна никой не е заслужавал.
Сигурно ще живеем много дълго - наказани - за да усетим как когато прогоним любовта, цялото врвме на света се превръща просто в лекарство за повърхността на раните. Заличава ги отгоре, а отвътре остават дълбоки и завинаги. Сигурно ще живеем дълго, търсейки смисъл в разни уж важни неща, но знаейки, че смисълът е любовта. Всеки дълголетник ще го потвърди ако знаете какво да го питате.
Ти си тръгна, а сякаш аз прогонена бях. Пред лицето ми оглушително се затръшна врата. Сви се в себе си изумена Вселената. И замря. В тишината разбрах - нямало е врата. Само път, който ти - с гръб към мен - извървя.
Толкова много живот ни дели – минал, сегашен и бъдещ, че не знам – когато се срещнем отново – ще има ли какво да си кажем, или пътеките ни ще са били толкова различни, че дори общата ни посока ще е била напразна.
Надсмивам се до сълзи на страховете си, опитвайки се да им хвана края, да ги събера като букет балони и да ги пусна да летят – накъдето им видят очите. А аз да изцедя от свитото си сърце последните капки кураж и горчивата вяра, че през каквото и да минавам, винаги става най-правилното – просто не винаги съм готова за него. Някои уроци изобщо не приличат на такива, докато не се превърнат в минало, а аз тайничко не надникна назад. Но в настоящето – докато си в урока – много прилича на Ад. ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Търкаля се по кожата
ми времето
и колелцата му оставят понякога следи,
но после нечии обичащи очи
следите заличават,
а клетките възторжено
разбират за закона:
очите помнят красотата
и виждат само нея
докато (се) обичаме.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Боледувам.
Крилете
ми са унили,
а
перцата им чинно
приемат
властта на праха
като
причина за не-летене –
а
съм родена за полет.
Боледувам,
защото
обещах да забравя,
но
забравих само как се лети,
а
бях родена за полет.
Бих
оздравяла,
ако
помнех посоката,
ако
помнех адреса,
но
забравата стана клетка -
без
врата и решетки –
но
с ключ.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Без предупреждение, без знак, ме прониза спомен за любовта. Беше само за миг. Но си спомних защо толкова ме боля. Бих си я причинила пак, ако не чаках срещата с теб след сега.
Любов след любовта ли? Не. Не може. Любов се случва само по време на любов. По всяко друго време може обич, но няма пеперуди, няма лудост. По-мъдро е. И кротко. Твърде кротко.
Ей сега си говорихме с теб. Знам, че сигурно спиш, извинявай, май те събудих, въпреки че се разбрахме да те забравя. И решихме да не те мисля, да не те виждам, да не те чувам, да не чувствам и да не искам. Не предвидихме само сънуването.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
На пробуждане
осъзнах как те обичам -
както се обича на летище.
Като на изпращане -
когато условията изчезват
и сме целите
любов.
Като на посрещане –
когато сме целите жажда,
неутолима с вода.
Много обичах ранното ставане за полет към теб. Събуждането не с топка, а с пеперуди в стомаха. Аромата на кафето в ранни зори преди полет към теб... Често го сънувам. И понякога, когато летя по друга причина и в друга посока - сетивата ми се объркват. Събуждам се щастлива. После си спомням. Пия обикновено кафе и летя с безразлични криле.
Не искам да забравя... дъждовното време зад прозорците на уютен хотел в романтичен град с теб. Очите ни, гледащи навън, а душите - навътре. Светът, побиращ се в точка от времето. Светът - толкова по-малък от любовта. И ние - толкова по-малки от света...
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Задълго настани се тишината в дома ми след последните ти стъпки. Понякога наднича през вратата, но не излиза, даже не помръдва. Обича ме - по своя мъдър начин. Осмисля себе си, лекува мене. Когато ми се иска да заплача, тя ми разгръща книгата на времето - на страници, където съм те имала, на страници, където съм щастлива. А после двете с нея шепнем името ти. Накрая аз заспивам.
Не знам от какво са направени спомените, но щом от далечното време долети звук или мирис, за част от мига се оказвам там, където бях толкова млада, че можех да плача и от щастие, и от болка.
Преболедували сме любовта. Оздравели сме - напълно изчистени. Отдалече се вижда кои сме. Ходим различно. Сякаш в дъното на душата ни няма концентрат от обичане. Сякаш с него не закриваме рана, за която не мислим, не мислим, не мислим. Стъпваме, сякаш сме независими. Но от време на време в смеха ни се прокрадва тихичък писък на уплашено малко момиче - то родено е да обича, затова правата си иска все по-тихо, все по-тихо.
“Имам” е дума за притежание, от която искам да стана независима.
Ако няма на кого да кажеш “обичам те” и докато го казваш да триумфира всяка твоя клетка, ти е все едно, че някой, когото ти не обичаш, с всяка своя клетка ти признава, че те обича. Безмилостно е, но любовта по милост убива.
Големите любови ни надживяват.
Помолих се да обичам пак.
Някога с един поглед ми отне тежък товар - страха, че за никого няма да бъда достатъчна. Толкова сила ми даде, че и до днес се чувствам достатъчна, недосегаема, обичана. Когато си тръгна не ми го отне. Не искаше или не можеше - няма значение, ако създаденото от любов надживява любовта!
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Вътре в мен има
огън – негасим, непокорен.
И малцина посмяха
да пристъпят напред.
Те видяха във
него светлината и топлото.
И сушаха след
бурите мокрите си криле.
А когато си
тръгваха, си оставяха знаци –
да се връщат
отново. Бях им станала дом.
И на мен ми се
литва, но смирено ги чакам –
да подреждам
крилете им –
перо по перо.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
