Изчистих сърцето
от теб.
И сега ми е празно.
Дълго подреждах в себе си
храм на тази любов.
Тя си тръгна.
От сълзи и надежди направих оазис -
ако тя се завърне –
за нея да бъде готов.
Няма вече да чакам.
Днес са вече ненужни
птици, вятър, дъги,
извор с жива вода и легло.
Срутих всичко.
Чак сега любовта ни с тревога се вслуша
в тишината,
от която пристъпвам
за втори живот.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Photo: Franziska Dimitrova
Без любов се
умира, си мислех.
А ето ме – още съм жива.
Боледувах те, плаках те, писах те,
сънувах, че още сме „ние“.
Сляпа за друг, те зачаках.
После прозрях, че е грешка.
Тръгнах, оплетена в мрака,
търсейки нова пътека -
всяка завършваше в нищото.
Знаците съскаха „Връщай се“.
Върнах се, но съм безсмислена,
безмечтанна, безпътна, безсънищна.
Нямам болки. Не ми е студено
неочаквайки теб да заспивам.
Преживях те.Учител е времето -
без любов зная как
да съм жива.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Имам дни, в които
почти не те помня.
Почти не изтръпвам, щом ми се счуе гласа ти.
Почти не съм жадна за вода от връхчетата на пръстите ти.
Почти нямам болка, която ти да отнемеш с докосване.
Почти не търся аромата ти в аромата на утрото.
Почти не те виждам на тръгване да ми помахваш.
Имам дни, в които сякаш не те е имало.
Не и днес.
Днес да пее
поиска душата ми -
тихо, сипкаво, с глас забравен.
Да счупи времето и тишината,
да отвърти ключето на тайните.
Полека да се отприщи тъгата ѝ,
да прокървят изненадано раните,
лечебни сълзите ѝ да закапят
върху клавишите на пианото -
отдавна неми, отдавна безпесенни…
И рукна музика, и обърка сезоните -
и непокорна на своята есен
душата ми днес разцъфна пролетно.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Душите не могат
да лъжат -
само хората им го могат.
Душите са като очите -
когато се вгледаш достатъчно дълго,
всичко знаеш и не остават въпроси.
Ти го знаеше,
затова така дълго ме гледаше на сбогуване.
Прости ми, че тогава бях ослепяла
и после ми трябваше толкова време,
за да си спомня очите ти
и да се вгледам в тях
достатъчно дълго.
Вече зная и нямам въпроси,
имам само душа,
която още се вглежда
в твоята.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Отгледах си птиченце и още от първия миг знаех, че ще е при мен само докато се научи да лети. Радвах се на първите му пухкави перца, после на по-твърдите … Подреждах му ги и правех всичко, за да заякнат. Когато дойде времето, го учех как да разперва крилете си. После – как да лети (още помнех!).
Накрая то отлетя.
От първия миг
знаех, че това ще се случи и въпреки, че го обичах повече от всичко, не се
опитах да забавя времето – но се опитвах да го удължа за себе си, вътре в себе си.
Някои имат
късмета птиченцето им да лети наблизо и да каца при тях от време на време,
докато се превръща в красива птица. Моето пое на дълъг път и сега лети някъде
по света, а светът се оказа непреодолимо голям…
Пазя някои
перушинки на моето птиче и често ги галя и им говоря – разказвам му за светове,
които не съм виждала и които то вероятно отдавна е облетяло. Не си позволявам и
да мечтая да беше от онези птици, дето се завръщат понякога – тази мечта е
несправедлива за него, а за мен - болезнена. Остана ми гордостта, че съм
отгледала птица за високи далечни полети. Но, Господи, за какво ми е гордост?
Дай ми само да си припомня как се лети!
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Вчера четох писмата
ни –
вече рядко се връщам към тях -
там живеем обречени
до след края да се обичаме.
Там сме в друга вселена –
там си имаме общи крила,
там си луд по своето лудо по тебе момиче.
Там ми носиш със устни да пия роса
на разсъмване,
там – когато съм гладна –
ме храниш със песен и смях.
Там душата ти е подслон за душата ми
в тъмното.
Там – без време, завинаги –
просто ти, просто аз…
Вчера четох
писмата ни –
но полека забравям езика,
на който са писани.
Скоро няма да помня за тях.
Ще вървя безпричинно щастлива
и ще обичам,
без да знам,
че зад всичко това
са онези писма.
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Едно по едно си
загуби листата
дървото на любовта
и я помислих за мъртва.
Не осъзнавах,
че просто е дошла есента й.
Ужасих се от голите клони.
Дожаля ми за птиците ни,
че си нямат къде да гнездят.
И за слънчевите ни лъчи,
че си нямат къде да играят на криеница.
И за нас самите,
че си нямаме сянка, прегръдка и отдих...
Дълго оплаквах
дървото,
прегръщах го и се сбогувах,
и се чудех как ще живея без него.
После се примирих.
Тогава дойде пролетта му.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Питай ме как съм. Спя ли, сънувам ли. Имам ли още страх от събуждане. Разбрах ли най-после всичко, което не каза, когато да тръгнеш бързаше. Какво е на мястото ти в сърцето ми - друга любов или незапълненост. Мога ли още писма да пиша или се плашат от думите пръстите. Имам ли празници или е всичко тихо и делнично, и недовършено. Питай за всичко. Ще бъда кратка - ще те излъжа. Ще кажа “Жива съм”. Ще кажа “Добре съм”. А ти ще знаеш и без да питаш. Но ме попитай.
На пресекулки щастлива - а в паузите между две пресекулки щастие редувам страхове с плашещо безстрашие.
Задържам дъха си, вхлеждам се дълго в момента - сякаш го виждам за пръв път... Всъщност ГО виждам за пръв път! Вслушвам се в сдържащия дъха си живот - сякаш го чувам за пръв път... Всъщност ГО чувам за пръв път. Във времето между две вдишвания най-после РАЗБИРАМ... Дано не забравя!
Сънувам те на нашия език - толкова различен от всеки друг, че наяве започвам да го забравям. Добре, че са сънищата - там помня всяка думичка и мога да правя изречения, които отдавна никой не е заслужавал.
Сигурно ще живеем много дълго - наказани - за да усетим как когато прогоним любовта, цялото врвме на света се превръща просто в лекарство за повърхността на раните. Заличава ги отгоре, а отвътре остават дълбоки и завинаги. Сигурно ще живеем дълго, търсейки смисъл в разни уж важни неща, но знаейки, че смисълът е любовта. Всеки дълголетник ще го потвърди ако знаете какво да го питате.
Ти си тръгна, а сякаш аз прогонена бях. Пред лицето ми оглушително се затръшна врата. Сви се в себе си изумена Вселената. И замря. В тишината разбрах - нямало е врата. Само път, който ти - с гръб към мен - извървя.
Толкова много живот ни дели – минал, сегашен и бъдещ, че не знам – когато се срещнем отново – ще има ли какво да си кажем, или пътеките ни ще са били толкова различни, че дори общата ни посока ще е била напразна.
Надсмивам се до сълзи на страховете си, опитвайки се да им хвана края, да ги събера като букет балони и да ги пусна да летят – накъдето им видят очите. А аз да изцедя от свитото си сърце последните капки кураж и горчивата вяра, че през каквото и да минавам, винаги става най-правилното – просто не винаги съм готова за него. Някои уроци изобщо не приличат на такива, докато не се превърнат в минало, а аз тайничко не надникна назад. Но в настоящето – докато си в урока – много прилича на Ад. ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
