ЗАКОНА НА КРАСОТАТА

Търкаля се по кожата ми времето
и колелцата му оставят понякога следи,
но после нечии обичащи очи
следите заличават,
а клетките възторжено
разбират за закона:
очите помнят красотата
и виждат само нея
докато (се) обичаме.

 

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

БОЛЕДУВАМ

Боледувам.
Крилете ми са унили,
а перцата им чинно
приемат властта на праха
като причина за не-летене –
а съм родена за полет. 

Боледувам,
защото обещах да забравя,
но забравих само как се лети,
а бях родена за полет. 

Бих оздравяла,
ако помнех посоката,
ако помнех адреса,
но забравата стана клетка -
без врата и решетки –
но с ключ.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ

Без предупреждение, без знак, ме прониза спомен за любовта. Беше само за миг. Но си спомних защо толкова ме боля. Бих си я причинила пак, ако не чаках срещата с теб след сега.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ЛЮБОВ СЛЕД ЛЮБОВТА

Любов след любовта ли? Не. Не може. Любов се случва само по време на любов. По всяко друго време може обич, но няма пеперуди, няма лудост. По-мъдро е. И кротко. Твърде кротко.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

СЪНУВАНЕТО

Ей сега си говорихме с теб. Знам, че сигурно спиш, извинявай, май те събудих, въпреки че се разбрахме да те забравя. И решихме да не те мисля, да не те виждам, да не те чувам, да не чувствам и да не искам. Не предвидихме само сънуването.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

НА ЛЕТИЩЕ

На пробуждане осъзнах как те обичам - както се обича на летище. Като на изпращане - когато условията изчезват и сме целите любов. Като на посрещане – когато сме целите жажда, неутолима с вода.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ПОЛЕТ КЪМ ТЕБ

Много обичах ранното ставане за полет към теб. Събуждането не с топка, а с пеперуди в стомаха. Аромата на кафето в ранни зори преди полет към теб... Често го сънувам. И понякога, когато летя по друга причина и в друга посока - сетивата ми се объркват. Събуждам се щастлива. После си спомням. Пия обикновено кафе и летя с безразлични криле.

Ако знаех как,

щях да забравя за теб.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

НЕ ИСКАМ ДА ЗАБРАВЯ

Не искам да забравя... дъждовното време зад прозорците на уютен хотел в романтичен град с теб. Очите ни, гледащи навън, а душите - навътре. Светът, побиращ се в точка от времето. Светът - толкова по-малък от любовта. И ние - толкова по-малки от света...

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ТИШИНАТА

Задълго настани се тишината в дома ми след последните ти стъпки. Понякога наднича през вратата, но не излиза, даже не помръдва. Обича ме - по своя мъдър начин. Осмисля себе си, лекува мене. Когато ми се иска да заплача, тя ми разгръща книгата на времето - на страници, където съм те имала, на страници, където съм щастлива. А после двете с нея шепнем името ти. Накрая аз заспивам.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ОТ КАКВО СА НАПРАВЕНИ СПОМЕНИТЕ

Не знам от какво са направени спомените, но щом от далечното време долети звук или мирис, за част от мига се оказвам там, където бях толкова млада, че можех да плача и от щастие, и от болка.

Не знам какво се промени от тогава,

но днес мога да плача

само от щастие.

Болките ми са сухи.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ОЗДРАВЕЛИ

Преболедували сме любовта. Оздравели сме - напълно изчистени. Отдалече се вижда кои сме. Ходим различно. Сякаш в дъното на душата ни няма концентрат от обичане. Сякаш с него не закриваме рана, за която не мислим, не мислим, не мислим. Стъпваме, сякаш сме независими. Но от време на време в смеха ни се прокрадва тихичък писък на уплашено малко момиче - то родено е да обича, затова правата си иска все по-тихо, все по-тихо.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ДУМА ЗА ПРИТЕЖАНИЕ

“Имам” е дума за притежание, от която искам да стана независима.

“Имах те”

е минало време

на пълни сънища

и щастливи души.

Сънищата ми

никога не са били така празни

докато те имах.

Душата ми се учи,

че обратното на щастието

е помъдряването.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

АКО НЯМА НА КОГО ДА КАЖЕШ

Ако няма на кого да кажеш “обичам те” и докато го казваш да триумфира всяка твоя клетка, ти е все едно, че някой, когото ти не обичаш, с всяка своя клетка ти признава, че те обича. Безмилостно е, но любовта по милост убива.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ГОЛЕМИТЕ ЛЮБОВИ

Големите любови ни надживяват.

Те имат отворен край.

Такъв, дето все си мислиш,

че само ако се осмелиш

да побутнеш вратата -

тя ше се отвори

и животът ще продължи

оттам, където е спрял.

Само че до края си се страхуваш

да провериш какво би станало

ако се осмелиш да побутнеш вратата.

Този страх

е направил

Големите любови

безсмъртни.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ПОМОЛИХ СЕ

Помолих се да обичам пак.

Не знаех дали съм готова,

нито дали още го мога.

Пуснах писмо в бял плик,

то самичко намери адреса.

Сега изумено броя

ускорените удари на сърцето си.

И не смея дори да помисля

дали не е късно,

погрешно,

смешно...

Помолих се да обичам пак -

само мислех, че ще е по-лесно.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

НАДЖИВЯВАНЕ

Някога с един поглед ми отне тежък товар - страха, че за никого няма да бъда достатъчна. Толкова сила ми даде, че и до днес се чувствам достатъчна, недосегаема, обичана. Когато си тръгна не ми го отне. Не искаше или не можеше - няма значение, ако създаденото от любов надживява любовта!

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ПЕРО ПО ПЕРО

Вътре в мен има огън – негасим, непокорен.
И малцина посмяха да пристъпят напред.
Те видяха във него светлината и топлото.
И сушаха след бурите мокрите си криле.
А когато си тръгваха, си оставяха знаци –
да се връщат отново. Бях им станала дом.
И на мен ми се литва, но смирено ги чакам –
да подреждам крилете им –
перо по перо.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

НЕИЗКАЗАНОТО

Неизказаното тежи и боли -

дори и да е хубаво.

Затова ми е натежало сърцето –

имам нещо неизказано за теб.

Хубаво е.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

НЕ Е СТИХ И НЕ ЗНАМ КАКВО Е

След ТАЗИ година

заобичах живота си преди нея

с всичко, което ме издигаше щастлива

и с всичко, което ме събаряше -

и си мислех, че това е краят.

Заобичах до невъзможното

тези, които преди просто обичах.

И заобичах - не знам как -

онези, които ме чупеха

и заради които събирах парчетата си

и когато оживеех,

бях по-трудна

за следващо чупене.

След година на страх и самотност -

щом погледна назад,

виждам само любов,

само обич.

И най-страшното изглежда различно,

когато гледаш живота от ‘вътре в него’ - навън.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ПЛАЧЕ МИ СЕ

Плаче ми се...

От тревога,

от страх,

от тъничкото стъбълце на надеждата,

проправящо си път през пукнатините на сърцето ми,

от несбъднати желания

и от такива, чието сбъдване ме е поразило,

от спомени и от мечти за щастие,

от внезапна препълненост с любов...

Ще си ги изплача -

нужно ми е зимно прочистване

на сърцето

и очите.

Бяха замъглени.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ПРИИСКА МИ СЕ

Прииска ми се

да мога да пътувам назад към нещата,

които не знаех колко скъпоценни ще се окажат днес.

Да мога да задържа себе си в онези мигове

и онези мигове в себе си.

Бих ги прегръщала дълго

и не бих ги пуснала да отлетят,

защото ще знам,

че един ден ще се окажат неповторими.

Бих помолила хората от тези мигове

за прошка,

задето някога съм приемала

времето си с тях за досада

и съм мечтала за нещо си друго,

което така и не съм знаела какво е...

Дойдоха и си отидоха много други неща –

все не намирах каквото търся,

а то е било защото вече съм го имала.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ЧЕСТИТА КОЛЕДА, ЛЮБОВ

Честита Коледа, Любов!

Не очите те виждат, а те вижда сърцето -

затова не съм сляпа от светлината ти.

Не с ръце те докосвам,

а душата ми жадно сплита пламъци с твоята –

затова не съм обгорена от топлината ти.

И не чувам гласа ти,

а отвътре звънят всички думи за вечност –

затова не съм оглушала от звука ти.

Цяла нощ с теб празнувах

чудесата на Коледа

без теб.

Затова днес съм жива.

Милостта на съдбата

е докато ме има

да е все с теб

без теб.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ЗАВРЪЩАМ СЕ

Хвърлях монети и оставях сърцето си.

И се заричах, че ще се върна.

Бях поверила света си в ръцете ти –

Беше ми тихо в душата и пълно.

Беше уютно, обещаваше вечност –

вярата нежно приспа сетивата ми.

Не усетих кога любовта спря да свети,

нито чух как на тръгване хлопваш вратата.

И сега се завръщам по местата с монетите,

по местата с оставеното мое сърце.

На душата сглобявам търпеливо парчетата,

но не става цяла.

Просто липсва парче.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ЗА ЛИПСВАЩАТА ДУМА

От толкова много хубави думи,

липсата на една твоя потъна надълбоко в душата.

Усмихвам се,

а от някъде -

неопределимо от къде -

се надига една сълза,

но не стига до очите ми.

Само когато капва

звукът отвътре е оглушителен.

За кратко.

После усмивката ми отново се съживява.

Ако някой наблюдава внимателно,

ще долови мига й на замръзване.

Точно тогава съм си спомнила

за липсващата дума.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

УЖ СМЕ СЪЩИТЕ

Уж сме същите,

но в походките ни

се прокрадва несугурността

на оцелели след апокалипсис,

а в очите ни – плахата радост,

че след всичко още ни има.

А в сърцата ни – страх,

че не знаем новите правила.

Само душите ни знаят,

но трябва да се свържем отново –

всеки със своята.

И да се учим

не просто да слушаме,

а да чуваме.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

ПРОШЕПНАТО

Внезапно

до премала ми се прииска

да изкрещя “Обичам те” -

толкова силно, че да ме чуеш

чак зад деветте планини,

които издигна помежду ни.

Но после се сетих,

че дори да не го чуваш,

го знаеш.

А ми е все едно кой го очаква

зад другите девети планини наоколо -

не бих изкрещяла толкова любов

за друг.

Затова го прошепнах.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

КОГАТО СЕ СМИРИХ

Когато се смирих,

Времето смаяно се сви в краката ми -

чак замърка.

И стана все едно близо ли е краят или далече,

защото край няма.

Когато се смирих,

светът за малко спря (само аз го усетих) –

да ме погледне изумено.

Себе си самият би заложил,

че вулканът в момичето

не би заспал.

Но вулкан вече няма.

Когато се смирих,

огромната моя любов

стана тъй безкрайна,

че излезе извън мен.

И сега любов нямам.

Но когато се смирих,

станах обич.

Пораснах.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ