ТАНЦУВАХ, ПЯХ, ОБИЧАХ

„Танцувай така, сякаш никой не те гледа; пей така, сякаш никой не те чува; обичай сякаш никога не са те предавали...“ (Марк Твен)

Танцувах те и още те танцувам. 

Преди – в пожар. Сега – върху жарава.

Танцувам боса – знам, че е безумно.

Но аз съм си такава.

Изпях те с всяка клетка – оглушително.

Сега приспивам тишината с тебе -

разказвам те напевно като приказка –

да знае, че преди била е песен.

За другото какво да ти разкажа...

Повярвах си, че вече съм узряла

и мога след любов да оцелявам.
Сгреших. Но се изправям.

И щом забравя колко е боляло,

ще те запея отначало.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова


Photo: Pixabay

ОБИЧАНИТЕ НЯКОГА МОМИЧЕТА

Обичаните някога момичета, 

чиято обич е осиротяла,
не се поглеждат вече в огледалото.
Живеят безразлични.
Угаснали, утихнали, невидими.
Дори насън внимават да не пламнат.
От себе си са скрили всички снимки.
Камината не палят.
Забравили са думите за щастие -
заместват ги с по-лесното "Добре ми е".
Крилете им увиснали прашасват
без порив за летене.
Понякога внезапно духва вятър
и носи глас познат или ухание.
Те - скрити и от себе си - проплакват.
За малко оживяват.
Но после се обличат в безразличие,
Изправят гръб, прибират си душата.
Обичаните някога момичета
живеят в неочакване.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

Photo: Pixabay

ИМА ЛЮБОВИ ТАКИВА...

Има любови такива, че казват всичко, дават всичко, създават всичко, раждат всичко, огряват всичко, осмислят всичко... Толкова дълбоко, че не трябва да се повтарят. Като съвършен филм са – каквото и да направиш след такъв филм, ще е бледо копие. Актьорите ще изглеждат неубедителни – няма да имат химия, ще им трябва студ, за да потръпват, ще им трябва физическо изгаряне, за да заплачат. Режисьорът и много да се мъчи, няма да успее да прикрие безсилието си да създаде истински вихър – такъв, дето отвън всичко изглежда замряло, а отвътре е живо торнадо. Декорите ще са просто декори, а не места, които участват в най-красивото чудо. Париж ще е просто лъскав детайл, Рим няма да излъчва специална магия, Венеция ще е просто фон с гълъби и вода... Красивите стъпки на героинята няма да звънят със щастливата припряност на тичането към човека, чието докосване я прави вечна. Дъгата няма да е състояние на душата, а просто лъчи, прекосили дъжда...

Веднъж гледал такъв филм, никога не намираш заместител.
Когато такъв филм свърши, оставаш втренчен във финалните надписи, четеш ги с надеждата да продължат още и още – само лампите да не светват, само музиката да не утихва, само да си още за малко в салона... А после едва излизаш – със стъпки, които отчаяно искат да те върнат назад, докато ти с усилие крачиш напред. После... После не можеш да излезеш от магията и вече не искаш да гледаш друг филм - този се върти из клетките ти ден след ден, нощ след нощ, сън след сън. И дори не разбираш как си спрял да се нуждаеш от повече - вече си получил всичко. И причината да си щастлив до края вече е вътре в теб.

Има такива любови. И те не трябва да се повтарят.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

Photo: Pixabay

МЪЛЧАНИЕТО

В мълчанието ти прочетох това,

което думите ти не посмяха да нарекат
и - препъвайки се в устните ти -
отчаяно пропадаха неизречени,
а сричките им извинително ме поглеждаха
на сбогуване.

Мълчанието си обаче не можеш да заглушиш.


ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

Photo: Pixabay

ЗАД ДЕВЕТАТА ПЛАНИНА

Дълго време не можех да ти простя, 
че избра да се скриеш зад деветата планина,
а си направиш свят от спомени и фантазии, 
и там да ме обичаш много. 
Много повече от възможното. 

Протестирах, бунтувах се, виках те, търсех те. 

Скъсах всички обувки, но тичах до безсъзнание. 

И след всяко пробуждане се оказвах 

все в подножието на планината (деветата). 

И все там ми свършваха силите. 

Мина толкова време, че най-после разбрах. 

Там, до твоята планина, съм издигнала своя 

и зад нея се крия в свят от спомени и фантазии. 

И там те обичам много. 

Много повече от възможното. 

Днес те разбирам.

И ти прощавам.

 

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

 

 

 

 

 

 

 

ЗА ПОСЛЕДНАТА НИШКА

Далече сме.

И не боли от дългата раздяла.
И нишката, която ни е свързвала,
потънала е в прах.
Помръдна ли - прокъсано въздиша.
Заплача ли - започва да трепти
с последни сили,
но ме е страх,
че вече няма кой да плаче.
И нишката, която ни е свързвала,
ще се стопи.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

Photo: Pixabay

СЪБОТНО

Днес ми е съботно.

Сякаш ще се събудя на рамото ти и няма да бързаме.
Сякаш ще пием кафе, а после дълго ще закусваме и ще си мислим, че сме си говорили, а всъщност просто ще сме се гледали.
Сякаш няма да звънне никой.
Сякаш ти, аз и цветята сме си достатъчни.
Сякаш после ще се смеем дивашки, като видим, че съм излязла по пантофи.
Сякаш ще ме прегърнеш, когато виното се окаже твърде силно за мен. И ще ми сложиш хладна кърпа на челото.
Сякаш ще се разходим, когато ми мине, а ти ще ми пееш.
Сякаш привечер ще ми направиш чаша вода - вълшебна. И ще ме гледаш как отпивам.
Сякаш ще ми даваш хапки като на малко момиче.
Сякаш ще ме целунеш твърде рано - още преди тъмното.
Сякаш няма да бързаме за никъде, защото сме се намерили.
Сякаш ...
Сякаш е събота.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

Photo: Pixabay

ВИСОКО ЦВЕТЕ

С времето разбрах, че винаги съм била високо цвете във ветровито поле и съм придобила умението да оцелявам. Покрай мен оцеляваха само ниските цветенца и тревички, научили се от страх или от благост, или поради други причини, да свеждат главички под вятъра. Аз стърчах и в началото ветровете ме биеха безпощадно, но нещо в природата ми не ми позволяваше да се сведа. Мисля, че поради същото нещо никой не можа и да ме пречупи. После - за известно време - ветровете загубиха интерес към мен. Беше ми жал като гледах какво причиняват на другите - исках да помогна, да протегна листа и да придърпам някого при себе си, но се оказа невъзможно. Много е самотно да не можеш да помогнеш. 

Един ден не вятър, а човек ме откъсна. Обичах този човек и бях щастлива да съм неговото цвете, макар и откъснато. Любовта ми го правеше добър и много се усмихваше. Но веднъж откъсната, станах подвластна на времето. Свежестта ми си отиваше, радостта ми започна да се топи и понякога бях истински тъжна, че скоро няма да съм неговото красиво цвете. Той с тревога наблюдаваше как силите ми си отиват и един ден реши, че вече няма нужда от мен. Дори не ме захвърли - просто се обърна и изчезна. Преди да се обърне видях лицето му - беше горчиво. Не знам къде отиде. Чаках го, но той никога не се върна. 

После се предадох. 

Дълго ме настъпваха чужди подметки, давеха ме дъждове и после слънцето ме сушеше... А аз само исках някак да отида до коренчето си - не знам защо вярвах, че там ще намеря сили да се надигна отново - да бъда пак високото цвете, което винаги съм била. 

Изглеждаше, че няма надежда, но аз тихичко шепнех все тази молитва.

Минал край мен един мил вятър и чул шепота ми. Когато ме понесе нямах представа накъде летя, а и вече нямах сили да се надявам. Беше ме завихрил така, че не можех да видя къде съм. После внезапно ме пусна и утихна. Погледна ме и мисля, че се усмихна, а после хукна нанякъде. Бях уморена и съм заспала. След не знам колко време се събудих, отворих очи и слънцето ме заслепи. Премрежих мигли, за да видя по-ясно. Бях се заплела в най-ниските листа на някакво високо цвете - толкова високо, че не можех да видя лицето му, но знаех, че е красиво. Беше единствено на полянката. Усещах се някак близка с него и необяснимо щастлива ... Мина време докато осъзная, че то беше поникнало от моето коренче. Че то беше Аз - чисто нова и силна, и жива. 

И сега съм същото онова високо цвете - и пак не ме е страх от ветровете. Само от хората. Но само от някои.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

Photo: Pixabay

УСПОРЕДНО

Научих се да те живея 

успоредно -

едновременно с другото, 

с обикновеното,

с безтръпното,

където те няма.

В аварийната лента 

на съзнанието ми си -

случваш ми се постоянно 

и не спираш да светиш.

И караш с моята скорост - 

не мога да те задмина,

не мога да изостана,

не можем да спрем.

Само докато пиша (за теб)

сме в едно и също време,

на едно и също място,

в едно и също обичане.

Все (за теб) ми се пише.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

СЕДЯ НА РЪБЧЕТО НА БЕЗКРАЯ

Седя на ръбчето на безкрая –

уморена съм, искам дъх да поема.
До мен присяда душата ми. Бяла е.

Много по-бяла и чиста от мене.

Докато почивам, си броя грешките –

толкова много и толкова глупави...

Тя ми прошепва нежно: „Човешко е,

Но ако все пак ме беше послушала..“

„Слушах те! - казвам й. – Точно тогава

най-нелечимите рани получих.“

Тя се разплаква – така съжалява,

така й се иска да бях се научила,

да се обичам, да си прощавам,

да не дълбая дупки във времето,

новодошлия гост да гощавам,

а не да трупам пищна трапеза,

за някой, дето вече е тръгнал...

„Разбрах те! Стига!“ – почти просъсквам.

Душата млъква и ме прегръща.

Седим прегърнати – на ръба на безкрая.

Тя знае всичко - аз нищо не зная,

но аз съм нейното малко момиче –

тя ми прощава

И ме обича.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

ОТКРОВЕНА ДО НЕПРИЛИЧНОСТ

Откровена съм до неприличност.

Свалила съм всички усмивки-гримаси –  
до идването на истинските.

Чакам ги (не)търпеливо – 
обичах да се усмихвам. 
Някой ден ще се случи.

Изтрила съм всичкия грим – 
всички белези са ми видими.

Наблюдавам ги, как се срамуват, 
когато ги гледам.

Някой ден сами ще изчезнат.

Позволила съм на сълзите си 
да текат когато си искат.

Понякога се объркват от свободата си 
и се крият.

Някой ден ще са от щастие.

Вече мога да съм небрежна. 
Раменете ми голи – отлетя ми шалът. 
Обувките ми протрити – 
прокъса ги дългото ми завръщане.

Ноктите – изпочупени – 
от вкопчване в камъчета по пътя. 
Косата ми рошава – 
от слънце, дъжд и виелици.

Такава съм – откровена до неприличност. 
Но едва сега започвам

да се обичам.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay

НЕ ЗА ТОВА

Не за да ти кажа, че ми липсваш.

Не за да ти кажа, че те обичам.
Не за да те моля, да ме обичаш.
Не за да ти описвам своите дни и нощи.
Не за да ти говоря за любов и нежност.
Не за да ти пиша за моята душа без твоята душа.
Не за да търся причини.
Не за да ти напомня за изгубеното щастие.
Не за да ти разказвам сънищата си.
Не за да ти разказвам копнежите си.

А само за да ти кажа „Здравей, как си? Надявам се, че си добре!“.
Само за да чуя още веднъж гласа ти (ще си го представя).
Само за да видя още веднъж очите ти (ще си ги представя).
Само за да знам, дали сега си по-щастлив (ще си те представя щастлив).
Само за да попитам дали си по-спокоен, повече в мир със себе си (ще си те представя безгрижен).
Ще си те представя с мен.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

Photo: Pixabay

ОТ КУТИЯТА ЗА ПИСМА

Както някога, тайно поглеждам

към кутията за писма.

На пръв поглед е безнадеждно,

но на втори – тя пак е там –

скрита в ъгъла, почти невидима,

една светла душа (знам чия!),

върху крехък лист с моето име

тайно пише любовни писма.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Pixabay