Боже, как му отива на Париж есента!
И дъждът му отива.
И уханният вятър.
Ти си пиеш кафето
зад безсънни стъкла,
а отвън хладно слънце
се целува с листата.
Ти примижваш.
И в клепките ти
се заплита любов.
Не очакваш следите й -
всичко беше разчистено.
Всичко беше забравено.
И ти беше спокойно.
И я нямаше даже
в непризнатите мисли.
Но в Париж есента -
полудяла вълшебница -
пръска златни листа
в колелцата на времето.
Връща филма назад
и - в екрана му втренчена -
се оказваш докрай
да обичаш
обречена.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова
Няма коментари:
Публикуване на коментар