Една дълга тъга се проточва
и се вселява в сянката ми.
Няма желание да си ходи -
явно добре я подхранвам.
„Дръж врага си наблизо“ – си спомням -
и решавам да станем приятелки.
Аз – смалена, а тя – огромна.
В един миг се смилява тъгата ми –
позволява ми да се разплача.
Тръгват трудно сълзите, боли ги
да се сбогуват с душата ми.
После рукват и ме измиват…
Става ми тихо и празно -
била съм едно с тъгата си -
себе си съм изплакала.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Снимка: Франциска Димитрова
Няма коментари:
Публикуване на коментар