Имаше време,
когато вярвах сляпо.
Затварях очи
и се водех по любовта ти.
Тогава и пропаст да видех, скачах –
знаех, че ти ме очакваш оттатък.
И пътя да свършеше,
стъпвах направо през храстите.
Изподрана и чорлава –
бях самото щастие.
Днес си нямам компас
и не знам накъде съм поела –
само знам, че посоките
водят далече от тебе.
Не боли, но е странно –
светът е напълно различен.
Оживявам дори на места,
на които преди се обичахме.
Но не се тревожи.
И без теб съм добре.
Свиква се.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова
Няма коментари:
Публикуване на коментар