Много стръмни пътеки пребродих
и от извори всякакви пих,
а водите им бяха отровни.
Не отровата им ме порази -
поразиха
ме чувства и хора,
думи, погледи, ласки, лъжи.
Мислех си, че умирам, а
после
нещо в мен оцеля. Продължих.
Но веднъж ме събори
уплахата,
че не знам накъде вървя
точно.
Дотогава ме водеше вярата -
път без вяра е цикъл порочен.
Спрях да вярвам.
Реших, че съм в края.
За сбогуване вдишах дълбоко.
Примирих се.
И точно тогава
осъзнах:
пътят тъкмо започва.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар