сряда, 12 април 2017 г.

... И ТОГАВА СИ КАЗАХ...

...и тогава си казах:
„Момиче, стига!
На душата й трябва обич,
на душата й трябва притискане
до премала –
до невъзможност за теб да плаче –
дори да иска.“
Ликуват тичинките на ръцете ми,
дори сърцето притупква с радост.
И пак съм онова, високото цвете.
И пак ме има.
И пак съм млада!

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

 Photo: Pixabay
-

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Коментари за публикацията (Atom)

Представена публикация

Въпреки, че първият ден от Новата година е просто следващият ден от календара, ние сме го натоварили с важната задача рязко да разграничи дв...

  • НЯМАХ СЕЗОНИ
    Нямах стъпки по пясъка с теб,  н ито сол по целувките. Нито сняг до колене, през който ти да ме водиш, Нито снежни цветя по наш прозорец...
  • ПЕРО ПО ПЕРО
    Вътре в мен има огън – негасим, непокорен. И малцина посмяха да пристъпят напред. Те видяха във него светлината и топлото. И сушаха след бур...
  • ПИСМО #1
    „Искам когато четеш това писмо, да знаеш, че си спала на рамото ми, че си се събуждала до мен, че си пила сутрешното си кафе с мен и че прод...