Най-трудното изкачване започнах, когато вече мислех, че съм
стигнала.
Прилепнала към стръмното, споила се със всяка песъчинка
по трасето, увисваща на всяка тънка клонка с яки корени, която дава време
за намиране на местенце за следващата стъпка...
Единствено намирах сили в приближаването към ръба, след
който щях да си почина... Щях да пия роса и да се оставя за малко на милувките
на вятъра и слънцето. Щях да отпразнувам тихичко достигането на целта. Щях да
погледна само за мъничко надолу и назад - да се сбогувам с това, от което
идвах. И най-после щях да продължа по равното. Щях, но...
Когато се изкачих, видях, че полянката е малка, а
пътеката къса – толкова, колкото да ме заведе до следващото изкачване.
Тогава ме разтърси прозрението, че чудесата се случват,
когато спреш да ги очакваш. Поех си дъх, изчистих се от излишни трепети и сякаш
олекнах. После направих първата от следващите крачки.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова
Photo: Pixabay
Photo: Pixabay
Няма коментари:
Публикуване на коментар