Отгледах си птиченце и още от първия миг знаех, че ще е при мен само докато се научи да лети. Радвах се на първите му пухкави перца, после на по-твърдите … Подреждах му ги и правех всичко, за да заякнат. Когато дойде времето, го учех как да разперва крилете си. После – как да лети (още помнех!).
Накрая то отлетя.
От първия миг
знаех, че това ще се случи и въпреки, че го обичах повече от всичко, не се
опитах да забавя времето – но се опитвах да го удължа за себе си, вътре в себе си.
Някои имат
късмета птиченцето им да лети наблизо и да каца при тях от време на време,
докато се превръща в красива птица. Моето пое на дълъг път и сега лети някъде
по света, а светът се оказа непреодолимо голям…
Пазя някои
перушинки на моето птиче и често ги галя и им говоря – разказвам му за светове,
които не съм виждала и които то вероятно отдавна е облетяло. Не си позволявам и
да мечтая да беше от онези птици, дето се завръщат понякога – тази мечта е
несправедлива за него, а за мен - болезнена. Остана ми гордостта, че съм
отгледала птица за високи далечни полети. Но, Господи, за какво ми е гордост?
Дай ми само да си припомня как се лети!
ПЪТЕПИСИТЕ НА
ДУШАТА МИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар