Едно по едно си
загуби листата
дървото на любовта
и я помислих за мъртва.
Не осъзнавах,
че просто е дошла есента й.
Ужасих се от голите клони.
Дожаля ми за птиците ни,
че си нямат къде да гнездят.
И за слънчевите ни лъчи,
че си нямат къде да играят на криеница.
И за нас самите,
че си нямаме сянка, прегръдка и отдих...
Дълго оплаквах
дървото,
прегръщах го и се сбогувах,
и се чудех как ще живея без него.
После се примирих.
Тогава дойде пролетта му.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар