дето изглежда ранимо,
а не може да бъде достигнато,
нито докоснато,
нито дори одраскано,
нито изцапано,
нито смачкано.
Но живее във тяло, което се стряска,
когато му креснат.
И тогава й става тясно.
Иде й да си вземе багажа
(малък и лек, почти безтегловен –
някакви си има-няма 21 грама)
и да си търси друга планета.
И наистина, често едва се възпира –
става й жал за очите, през които е гледала,
за ръцете, през които е галила,
за устните, през които е целувала,
за сърцето, през което е обичала,
за въздишките, през които е обожавала.
И остава, и лекува горкото си тяло.
Тя – душата ми – чиста, наивна и бяла.
От ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова
Няма коментари:
Публикуване на коментар