събота, 24 септември 2016 г.

НА ТЕБ, ДЕТО ДОЙДЕ...




На теб,
дето дойде сякаш от нищото и успя да повдигнеш брадичката ми, 
за да ми видиш очите, когато не можех сама да вдигна глава,

дето отметна нежно онзи мой така дразнещ кичур и каза, 
че е като посребрена трева и ухае,

дето кротко избърса изпоцапаното ми от прах, 
безпътица, безсъница и някакъв дъжд лице,

дето ми даваше въздух всеки път, 
когато отново отказвах да дишам,

дето ме вдигаше на ръце, 
когато падах защото отказвах да ходя,

дето чуваше всеки мой писък, 
когато мълчах най-дълбоко,

дето просветваше при всеки тънък лъч 
на възможна усмивка в очите ми,

дето събираше прашинките от опустошения ми смях 
и един ден ми го дари - леко нащърбен, но мой,

дето успя да върнеш от пътя душата ми и я убеди, 
че си струвам връщането,

дето събуждаше сетивата ми едно по едно, търпеливо, 
и се радваше тихо на всяко потрепване,

дето чуваш всичко, което не ти казвам, 
онемяла от страх, че може би само сънувам...

На теб не мога да подаря почти нищо, 
освен каквото остана от мен.
Всичкото и до края.
Знам, че е малко, но толкова имам.
И е твое.

Това е.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

1 коментар:

Представена публикация