на един облак бял, дето на мен ти приличал.
Бях ти в ръцете, в сърцето, в дъха извън ритъм,
и в душата ти бях. Накрая избягах в очите ти.
И ти говоря, но знам, че съм само илюзия.
Ти дори не потрепваш, че вече зад тебе ме няма.
И си пуснал безсрамно високо нашата музика.
И приготвяш вечеря за двама.
От ПЪТЕПИСИТЕ НА ЖИВОТА МИ
Надя Костова
Няма коментари:
Публикуване на коментар