ДОКАТО ЧАКАМ, ПРОСТО ЖИВЕЯ

Животът има скоростна, нормална и бавна лента.
Преди бях в скоростната – всичко се случваше толкова бързо, че дори не осъзнавах кое, кога и защо се е случило, и как се е превърнало в спомен. Радостите идваха и си отиваха бързо и аз лекомислено ги оставях на собствения им ритъм. Болките връхлитаха и пробождаха дълбоко, но от бързане нямах време да осъзная, че съм ранена – и то лошо.

После внезапно, без предупреждение, вихърът ме захвърли в бавната лента. 
Промяната ми беше непонятна.  Отне ми време, докато осъзная, че там нямам шанс да се затичам. Краката ми тежаха, едва повдигах клепачи и звуците ми изглеждаха деформирани. Мислех си, че съм попаднала в гъсто и отровно блато. Старите рани се отвориха и започнаха да болят - бавно и безкрайно – и аз успявах само да плача безмълвно. Сега знам, че съм можела да се излекувам, подчинявайки се на ритъма. Но аз само се опитвах да ритам – до пълно изтощение. Докато потънах. За дълго.

Вероятно точно това е трябвало да се случи.  
Много дни по-късно (не знам колко) се пробудих и почувствах, че вече не ме боли толкова и не ми е така трудно да се движа. Можех спокойно да отворя очи. Дори се опитах да се усмихна и устните ми помръднаха. Много леко започнах да опознавам новите си възможности и истински им се радвах. Вече бях в нормалната лента и това ми хареса. Можех да разглеждам спомените си, да ги съживявам и да ги преживявам. А когато не се занимавах с това, просто живеех.

Днес усещам, че скоро пак ще бъда върната в скоростната лента.

Преди бих се зарадвала и бих потропвала нетърпеливо, но сега не искам.

Научих си уроците и нямам нужда от стария вихър.

Но разбрах, че от мен не зависи.

Затова се приготвих и чакам. 
А докато чакам, просто живея.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова