ИМА ЛЮБОВИ ТАКИВА...

Има любови такива, че казват всичко, дават всичко, създават всичко, раждат всичко, огряват всичко, осмислят всичко... Толкова дълбоко, че не трябва да се повтарят. Като съвършен филм са – каквото и да направиш след такъв филм, ще е бледо копие. Актьорите ще изглеждат неубедителни – няма да имат химия, ще им трябва студ, за да потръпват, ще им трябва физическо изгаряне, за да заплачат. Режисьорът и много да се мъчи, няма да успее да прикрие безсилието си да създаде истински вихър – такъв, дето отвън всичко изглежда замряло, а отвътре е живо торнадо. Декорите ще са просто декори, а не места, които участват в най-красивото чудо. Париж ще е просто лъскав детайл, Рим няма да излъчва специална магия, Венеция ще е просто фон с гълъби и вода... Красивите стъпки на героинята няма да звънят със щастливата припряност на тичането към човека, чието докосване я прави вечна. Дъгата няма да е състояние на душата, а просто лъчи, прекосили дъжда...

Веднъж гледал такъв филм, никога не намираш заместител.
Когато такъв филм свърши, оставаш втренчен във финалните надписи, четеш ги с надеждата да продължат още и още – само лампите да не светват, само музиката да не утихва, само да си още за малко в салона... А после едва излизаш – със стъпки, които отчаяно искат да те върнат назад, докато ти с усилие крачиш напред. После... После не можеш да излезеш от магията и вече не искаш да гледаш друг филм - този се върти из клетките ти ден след ден, нощ след нощ, сън след сън. И дори не разбираш как си спрял да се нуждаеш от повече - вече си получил всичко. И причината да си щастлив до края вече е вътре в теб.

Има такива любови. И те не трябва да се повтарят.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова

Photo: Pixabay