С времето разбрах, че винаги съм била високо цвете във ветровито поле и
съм придобила умението да оцелявам. Покрай мен оцеляваха само ниските
цветенца и тревички, научили се от страх или от благост, или поради
други причини, да свеждат главички под вятъра. Аз стърчах и в началото
ветровете ме биеха безпощадно, но нещо в природата ми не ми позволяваше
да се сведа. Мисля, че поради същото нещо никой не можа и да ме пречупи.
После - за известно време - ветровете загубиха интерес
към мен. Беше ми жал като гледах какво причиняват на другите - исках да
помогна, да протегна листа и да придърпам някого при себе си, но се
оказа невъзможно. Много е самотно да не можеш да помогнеш.
Един ден
не вятър, а човек ме откъсна. Обичах този човек и бях щастлива да съм
неговото цвете, макар и откъснато. Любовта ми го правеше добър и много
се усмихваше. Но веднъж откъсната, станах подвластна на времето.
Свежестта ми си отиваше, радостта ми започна да се топи и понякога бях
истински тъжна, че скоро няма да съм неговото красиво цвете. Той с
тревога наблюдаваше как силите ми си отиват и един ден реши, че вече
няма нужда от мен. Дори не ме захвърли - просто се обърна и изчезна.
Преди да се обърне видях лицето му - беше горчиво. Не знам къде отиде.
Чаках го, но той никога не се върна.
После се предадох.
Дълго
ме настъпваха чужди подметки, давеха ме дъждове и после слънцето ме
сушеше... А аз само исках някак да отида до коренчето си - не знам защо
вярвах, че там ще намеря сили да се надигна отново - да бъда пак
високото цвете, което винаги съм била.
Изглеждаше, че няма надежда, но аз тихичко шепнех все тази молитва.
Минал край мен един мил вятър и чул шепота ми. Когато ме понесе нямах
представа накъде летя, а и вече нямах сили да се надявам. Беше ме
завихрил така, че не можех да видя къде съм. После внезапно ме пусна и
утихна. Погледна ме и мисля, че се усмихна, а после хукна нанякъде. Бях
уморена и съм заспала. След не знам колко време се събудих, отворих очи и
слънцето ме заслепи. Премрежих мигли, за да видя по-ясно. Бях се
заплела в най-ниските листа на някакво високо цвете - толкова високо, че
не можех да видя лицето му, но знаех, че е красиво. Беше единствено на
полянката. Усещах се някак близка с него и необяснимо щастлива ... Мина
време докато осъзная, че то беше поникнало от моето коренче. Че то беше
Аз - чисто нова и силна, и жива.
И сега съм същото онова високо цвете - и пак не ме е страх от ветровете. Само от хората. Но само от някои.
Надя Костова
Photo: Pixabay
Няма коментари:
Публикуване на коментар