ЛЮБОВТА МИ БЕШЕ КРАСАВИЦА

Любовта ми беше красавица. Пищна, сияйна и горда. Когато беше млада, нямаше представа коя е и затова не бързаше – не знаеше какво да прави със себе си: да се подари, да принадлежи, да се слее с друга любов или да се самозарежда и да расте сама за себе си. Но дълбоко отвътре усещаше, че каквото трябва, ще се случи и че то ще е много красиво. Стъпваше уверено (малко като напук) и гледаше леко предизвикателно, вирнала непокорно глава – защото се чувстваше голяма, дори повече от голяма.
Минаваше време и тя не търсеше, само растеше.
Един ден онова, нейното, се случи. Позна го веднага и на мига откри предназначението си. Беше великолепно. Беше красива стихия. Завъртя я и я залюля, а тя се почувства непоклатима. Заслепи я, а тя виждаше невидимото. Оглуши я, а тя чуваше недоловимото. Превърна я в ухание, в желание, в обожание, в пожар. Увлечена, любовта ми така и не усети кога е станала прекалено голяма, прекалено силна, прекалено даваща.
Никога не разбра в кой момент остана отново сама. Унесена и опиянена, усещаше в себе си вихъра дълго, след като той бе утихнал. Когато най-после чу тишината, разбра, че така ще е завинаги.

Гледам я сега – все същата, голяма (даже повече от голяма), но непринадлежаща и примирена. Пак стъпва уверено, пак гледа предизвикателно и пак тръска глава - но то е, за да не се почувства победена. Не се оглежда в ничии очи, защото не иска да се види самотна. Изглежда тъжна, но не е. Просто е мъдра, а за нея мъдростта е като тясна дреха – стяга я, смалява я, задушава я. Тя няма да заплаче – тя е силна. Тя беше такава, каквито малко любови успяват да бъдат.
И когато аз се повторя – тя също ще се повтори.
Аз го знам.
И тя го знае.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова