НОЩЕМ ПАК...

Ден след ден изчегъртвам 

от малкия храм на душата си
и последните щрихи, с които
бях изрисувала крехките му стени.
На всяка стена беше ти.
И боли, но не спирам...

Пробвах просто с невиждане,
но те виждах дори,
когато не гледах навътре.
Пробвах с измиване,
със напиване,
с яростно търкане,
дори с подобие на обичане.

Понякога ми се струваше,
че избледняваш.

Празнувах уплашено, 
пиех - от собствените си сълзи -
наздравица за сбогуване.
Но после открих, че просто

си се пропил по-дълбоко.

Пробвах с писане –
да изтечеш през пръстите ми,
да те затворя в думи
и никога повече да не те чета.
Но открих, че те знам наизуст,
като първо стихче от детството,
което не се забравя.

Накрая реших -
ще изчегъртам с нокти
и невидимото дори.
Ти кървиш - аз не спирам –

всеки ден, още щом се пробудя...

Но знаеш ли, изтощена открих,
че нощем пак те рисувам.

ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ

Надя Костова

Photo: Franziska Dimitrova