Едно такова радостно, а тъжно… Едно такова светло, а сумрачно… Като изкачване по стълба въжена - преминеш ли я, грейва ти душата. А после идва друго изпитание. Страхът се вкопчва в битка със куража. За миг си казваш, че това е краят, а после вдишваш тъмното и скачаш…
Така с живота дълго се надлъгваме.
Аз лъжа че съм слаба, той - че страшен е.
Поуморих се, взех да се препъвам.
Душата сяда кротко.
И ме чака.
Когато ми е радостно, но тъжно,
когато ми е светло, но сумрачно,
намирам си посоката и тръгвам,
изчаквам да се спусне нощ
и скачам
натам, където чака ме душата ми.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар