Вече е без значение причината за нещата, които ми се случват - важно ми е накъде ме водят. Понякога посоката е обвита в пълна мъгла, а пътеката е толкова тъмна, че можеш да видиш само непосредствената си следваща стъпка - колкото да си сигурен, че няма да (про)паднеш.
В това състояние на пълно притихване и доверие, че ще се случи най-правилното, дори не се опитвам да виждам детайлите от картината, нито пък цялата картина. И дори не трепвам при предчувствието за леко развиделяване. Просто правя крачки - раз-два - накъдето усетя почва под краката си.
И в тази пълна несигурност се чувствам по-сигурна от всякога.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Няма коментари:
Публикуване на коментар