Ти не беше самата любов.
Любовта само те беше взела на заем.
Беше взела насмешливата усмивката на очите ти,
а също и онази взривяващата,
дето срутва всичко наоколо,
и оцеляваме само ние - изненадани.
И начина, по който тръскаш глава,
сякаш да заявиш, че си прекалено свободен,
за да си влюбен.
И начина, по който ръцете ти се движат,
сякаш ваят тялото ми,
дори когато си твърде далеч за докосване.
И беше взела твоята жега и глада,
който остава след нея,
завинаги.
И невъзможността после да вкуся от друг.
И безразличието, което остава, ако все пак опитам.
И срама, че не искам да го погледна в очите.
И беше взела твоите думи.
И начина, по който сякаш не вярваш,
че това си го казал ти,
и се опитваш да се върнеш към себе си,
но вече не си там, където си бил преди мен.
И начина, по който си тръгна като осъден -
объркал сбогом с обичам те.
Ти не беше самата любов.
Тя само избра теб, за да ме научи,
че любовта започва след като свърши.
ПЪТЕПИСИТЕ НА ДУШАТА МИ
Надя Костова
Няма коментари:
Публикуване на коментар